Форум Земя назаем

Общи теми => Книги => Темата е започната от: бате Бино в 06-10-2009, 00:40:53



Титла: А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 06-10-2009, 00:40:53
Така както си седях , си викам : Такъв голям форум ,толкова много статии ,мнения , рецепти , заяждания ...  Направо супер.Появиха се и стихотворения, а  даже въведохме и музиката под формата на поздрави.
 Само  приказка все още няма ! 
Реших да публикувам тук моята любима детска приказка. Предполагам ,че няма да съжалявате за отделеното време.

                                                                                                                   
Ангел Каралийчев

                               Грехът на дяда Иван                         

 
Една сутрин пред желязната порта на Рая се спря една душа: дядо Иван Брадата, кметът на село Ръжево. Портата беше заключена. Дядо Иван извади от пояса си чугунената лула и почука тихо три пъти. Тежката Божия врата се открехна и отвътре подаде сънена глава свети Петър, ключарят. Един голям ключ висеше на кръста му.

— Кой хлопа?

— Аз съм, дядо Иван, старият кмет на Ръжево. Не ме ли познаваш, свети Петре?

— Не те познавам. Защо си дошел?

— Защото съм праведник. Свършиха се годините ми на долната земя. Догоря свещта на живота ми. Па и на мене ми дотегна селото да управлявам и добрини на хората да правя. Дойдох ви на гости. Приемате ли ме, или не ме приемате, не питам. Дощя ми се да се изтегна под някое райско дърво, да се порадвам на райската хубост и да си почина. Уморих се, свети Петре, да господарувам.

— Хубаво си намислил — рече свети Петър, — ама чакай по-напред да видим праведен ли си, че тогава ще те пусна в рая.

— Абе то, колкото за праведното, аз ако не съм праведен, кой друг ще бъде, ами кажи ми ти — има ли в Рая дебели сенки?

— Има.

— Научен съм лятно време да си полежавам на тревата под сенчици. Ами мухи има ли?

— Има ги.

— Хапят ли много?

— Райските мухи са кротки като овчици, кацат на ушите на човека, ама не хапят.

— Хеле-а — викна дядо Иван, — на долната земя мир няма от тях. Не можех да си подремна като света.

Свети Петър посегна и откачи кантарчето, което висеше окачено на един гвоздей пред райската порта.

— Какво е туй нещо? — попита дядо Иван.

— Не виждаш ли — кантар.

— Какво теглиш с него?

— Доброто и злото, което вършат хората на земята. Сега ще претегля и тебе, да видим какъв човек си бил. Ти кажи една по една всичките добрини, които си сторил през живота си. Ще ги натрупаме в дясното блюдо, а в лявото аз ще сложа твоя грях — ей го: една малка капчица. Ако натежи доброто — добре дошел в Рая, дядо Иване!

Дядо Иван се почеса по тила и захвана да нарежда:

— Най-напред, свети Петърчо, да сложим чешмата сред селото, дето я правих през деветстотин и седмото лято. Два чучура и девет каменни корита — по-хубава чешма от нея — здраве! Водата й е бистра като елмаз. Гърнето увира само с една вода. Цялото село слиза вечер да напълни менците. Момите и ергените там разменят китките си. Там спират керваните на делиорманските турци, които карат дялано дърво към Тракия и плискат с прохладна вода гърбовете на биволите си. Как ти се струва? Май че само тази добрина стига на дяда Ивана.

— Малко е — рече свети Петър, като понадигна кантара.

— Щом като е малко, да сложим големия каменен мост над Янтра. Ти минавал ли си, Божи ключарю, по него? Не си минавал. Мини някога, ако ти се падне път, да видиш колко е висок. Свят ще ти се завие, щом погледнеш надолу към водата. Мост направих за чудо и помен! Преди години там имаше една нищо и никаква дървена минушка и щом додеше по-голяма вода — дигаше я. Сега мостът е като кале — с топ да го биеш, не можеш го разби. Хилядо жълтици начетох на майсторите за него. Малко нещо ли са?

Свети Петър пак вдигна блюдата:

— Лекичък е, дядо Иване, и мостът над Янтра. Грехът ти много тежи. Казвай още!

— Тъй ли — замисли се дядо Иван, — тогава да сложим и новата черква! Виждаш ли я? Белее се насред село и високо над върховете на най-високите орехи грее Божият кръст. Ами вътре да влезеш — главата ще ти се завърти! Ония ми ти куни, писани от най-добрия живописец, ония ми ти златни и сребърни кандила, ония ми ти грейнали полилеи. Седем години време съм я градил. Какво тичане беше. Имах девет стари тополи на ливадата — харизах ги на черквата. Всичките тухли и керемиди са от моята керемидарница. Сън не ме хващаше тогава. Не ти се хваля, нито ти се оплаквам. Каквото съм правил — за душата ми е било.

Свети Петър трети път издигна малкия кантар, но дясното блюдо отскочи пак високо нагоре, а лявото, гдето беше грехът, натегна надоле до земята.

Дядо Иван побледня като платно, уплашено погледна божия ключар и нищо не разбра.

— Нямаш ли други добрини? — запита свети Петър.

— Нямам — отговори ръжевският кмет. — Кажи, какъв е моят грях?

— Тежък.

— Че може ли една нищо и никаква капчица да бъде по-тежка от моста, чешмата и черквата? Ти се шегуваш, свети Петре, намислил си да ме плашиш.

Свети Петър се усмихна горчиво:

— Не се шегувам, дядо Иване, не те плаша, ами грехът ти много тежи.

— Кажи да го чуя. Свети. Петър почна:

Помниш ли, когато майсторите свършиха каменния мост през есента? Тъкмо бяхте овършали житото. Ти повика трима попове да осветят новия мост. От девет села слязоха хора да го видят и да се радват на веселбата. Що вино се проля него ден! Какви гайди свириха на хорището! Тогава, ако ти е на ума, пред моста, седнал в праха, протягаше черна напукана ръка един гладен слепец. И устните му шъпнеха нещо, а думите не се чуваха. Ти се зададе откъм село, пийнал, с бъклица. Когато мина покрай слепеца и видя протегнатата му ръка, не бръкна в пояса да потърсиш кесията си, ами се наведе, взе от земята едно камъче, пусна го в ръката и рече:

— На, от него аз цял мост направих!

Слепецът попипа камъчето, преглътна обидата и нищичко не каза, но в сляпото му око полека преля една бистра сълза и заблестя. Тая сълза сложих на лявото блюдо. Видиш ли я — тя тежи толкова много.

Дядо Иван наведе глава и пое надолу към пъкъла.





Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Лейла в 06-10-2009, 10:52:18
бате Бино, много е хубава тази приказка, не я знаех. Цялата настръхнах на финала, благодаря ти.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Radula в 06-10-2009, 15:56:15
И аз не я знаех. Много силна наистина...


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: desi82 в 06-10-2009, 17:37:03
Отдавна но бях чела приказка! Припомних си детските години когато най-обичах да чета приказки! :)


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Вери в 06-10-2009, 19:15:19
Поучително и хубаво...


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mariiina в 07-10-2009, 14:28:03
 :kisss:Аз даже днес я разказах  на едни шевръкливи седмокласници... :heart_2:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Даниела в 07-10-2009, 16:11:09
Много обичам приказките на Ангел Каралийчев  :heart_2:...Любима ми е Майчина сълза  :heart_2:

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.

— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.

— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: Аз съм сълза.

— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.

— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:

— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.

— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.

— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото, лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

 





Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Даниела в 07-10-2009, 16:13:32
И още една любима...толкова са много...

Крилатият пленник

Навън валеше ситен сняг. Затрупаното село глъхнеше сънено под топлата снежна покривка. Градинската ябълка трепереше над плета като млада невеста, пременена и накитена с бяло цвете. Под стряхата три гладни врабчета ровеха сламките и търсеха житни зрънца, останали от лятната вършитба. Иванчо стоеше до прозореца, бършеше с длан запотеното стъкло и гледаше жадно как рошавите сиротни птички наближават капана му. Иванчовият капан беше направен от две почернели керемиди, похлупени една върху друга. В долната имаше шепа жълто просо, а горната стоеше подпряна леко с две пръчици — отдолу чаталче, а отгоре права клечка. Тя крепеше похлупака полуотворен. Щом едното от врабчетата видя просото в капана, радостно зачурулика и се втурна да кълве. Другите две се озърнаха наоколо, не посмяха да приближат и сякаш почнаха да думат на другарчето си:

— Внимавай, тая работа не е чиста!

Ала гладното пиле не ги слушаше. То влезе в капана, почна лакомо да кълве и, без да ще, докосна с крак чаталчето. Щом размърда клечката, горната керемида падна и го захлупи. Врабчето остана в тъмнина. Двете негови другарчета отлетяха уплашени. Иванчо изкрещя, втурна се по чорапи навън, затече се под стряхата, грабна капана с крилатия пленник, влезе с него в затоплената стая, затвори хубаво вратата и дигна едната керемида. Врабчето шумно изхвръкна. То помисли, че е вече свободно, дигна се стремително нагоре и удари крилете си в тавана, кривна към прозореца, почна да пърполи, заудря с главичката по железните пръчки; най-сетне падна отмаляло и Иванчо го хвана.

— Пипнах те — рече той, — сега ще намеря ножица и ще ти отрежа крилете, че тогава да видим как ще хвърчиш!

Голямата ножица, с която мама режеше плат, беше окачена на един гвоздей.

— Почакай малко да се върне мама! — закани се той на врабчето. — Тя ще ми снеме ножицата.

И мушна птичето в пазвата си. Седна до прозореца и се замисли.

— Туп-туп-туп! — тупкаше Иванчовото сърце.

— Кой тупка тъй? — попита врабчето.

— Аз тупкам — отвърна сърцето.

— Че кой си ти?

— Иванчовото сърце.

— Знаеш ли — почна да се оплаква птичето. — Иванчо иска да ми реже крилете с ножица.

— Ох, тоя Иванчо все пакости върши! — въздъхна дълбоко сърцето.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Аз не мога — отвърна сърцето, — защото Иванчовото ухо е пълно с памук и да викам, няма да ме чуе, ама ще кажа на съня.

Падаше вечер. Селото полека потъваше в синя мрачина. Ваньовият сън стоеше невидим пред момчето и му гъделичкаше клепачите.

Сърцето повика съня и му разказа какво иска да прави Иванчо.

— Помогни на врабчето! — рече то.

— Добре — прошепна тихо сънят и затвори Иванчовите клепачи.

Заспа малкото момче и насън тръгна по снега. Вървеше босо в една вековна гора по крива снежна пътека. Искаше му се да хапне, нещо, да си подкрепи силите, искаше му се топлинка, да си посгрее ръцете, ала нямаше нито хляб, нито огън в бялата снежна гора. Не щеш ли, изведнъж между старите отрупани със сняг дървета видя малка червена къщурка, а пред къщурката стои голямо дървено корито — подпряно като капан. Под коритото съзря чиния. В чинията — цял резен сирене, бяло като сняг. До сиренето — порязаница хляб. Зъбите му затракаха от глад. Боязливо приближи и се озърна наоколо: няма жива душа. Без да мисли много, гладното момче се наведе под коритото и протегна ръка. Но щом докосна хляба, коритото щракна, падна и го похлупи. Иванчо почна да рита, почна да вика, колкото му глас държи, но от устата му не излизаше нито един звук. От червената къщичка се показа една белокоса бабичка. Тя дигна коритото, хвана Иванчо за крака, погледна го в очите и: викна:

— Ах, ти ли си оня, дето ловиш с керемиди малките врабчета? Чакай сега аз да те науча!

Повлече го по снега, внесе го в къщи и откачи от стената една грамадна ножица, която беше направена от две кръстосани саби.

— Какво ще правиш с мене? — попита разтреперан като лист Иванчо.

— Ще отрежа ръцете, които хващат с капани беззащитните врабчета и се гласят да им режат крилцата с ножица!

И белокосата бабичка разтвори страшната си ножица. Иванчо почна да се дърпа ужасено. Опита се да побегне. Бабичката го хвана с костеливата си ръка и викна:

— Стой!

— Олеле! — изпищя с цялото си гърло Иванчо и се стресна.

Събуди се и се озърна. Наоколо нямаше никой. Само той лежи в помръкналата стая и врабчето в пазвата му. Сгушило се бедничкото на топличко, тихичко писука. Иванчо дълго си търка сънените очи. Сетне стана прав, бръкна в пазвата си, извади притихналото пиле, нежно го допря до бузата си отвори прозореца и го пусна.

Врабчето хвръкна и потъна в хладната зимна вечер.

 



Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Petko в 07-10-2009, 16:38:52
Супер са, макар и малко тъжни :surpris_25:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Лейла в 07-10-2009, 20:35:23
Ох Петко, аз си помислих, че само аз  :surpris_25: , че ми е толкова криво днес  и тези приказки много ме разчувстваха.
Мерси Даниелка  :flowers2:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: vasilena в 08-10-2009, 08:17:47
И аз харесвам много Ангел Каралийчев,но наистина приказките му са тъжнички.....и разказите също,особено "Гробът го вика".Може да се дължи на фактът,че той има починало дете или и 2те му деца бяха починали.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mariiina в 20-11-2009, 16:16:02
 :kisss:А некой да е чел Ричард Бах...или Джеймс Редфийлд,Едгар Кейси, Рудолф Щайнер, Елена Блаватска ил пък Платона- древния...Да... все стожери на еволюцията на човешкия дух!!! :heart_2:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: benato в 20-11-2009, 18:54:36
Последния да затвори вратата ;D


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mariiina в 23-11-2009, 09:54:25
 :kisss:Тъз врата нема затваряне, сине, нема... :heart_2:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: bpa в 14-12-2010, 17:42:39
И аз харесвам много Ангел Каралийчев,но наистина приказките му са тъжнички.....и разказите също,особено "Гробът го вика".Може да се дължи на фактът,че той има починало дете или и 2те му деца бяха починали.

Тъжни, но мисля, че всяко дете задължително трябва да ги е прочело поне по 5 пъти, и да е написало съчинение-разсъждение по най-важните от тях, в което да описва поуката от тях.
Защото днешните деца не знаят елементарни неща...

Аз много съжалявам, че не намерих една от любимите си приказки, но тук ще се опитам да я преразкажа съвсем накратко.

Веднага щом изгряло, Слънцето започнало да раздава щедро лъчите си на всеки, когото видело от
небосвода - дървета, птици, хора... Един буреносен облак с тежък нрав мърморел под носа си :
-


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: bpa в 14-12-2010, 17:53:03
без да искам натиснах две грешни копчета на клавиатурата и темата се "самопубликува" самоволно, затова пускам края на приказката на второ съобщение, надявам се да не ме уличат в "спам" :)
   -  Пръскай, разхищавай, подарявай, да видим какво ще ти остане довечера...
Вечерта, след като обиколило цялата земя, Слънцето седнало и преброило лъчите си. Не липсвал нито един.
Когато разбрал този факт, буреносният облак се ядосал ужасно много и се изсипал във вид на град над земята.

P.S. Специално за Баба  - ако ще я разказваш тази приказка на "шевръкливите" седмокласници, може да си побеседвате върху поуката - дали е "на далавера" да си като Слънцето :)



Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mariiina в 16-12-2010, 08:31:41
 :kisss:А, те тва за далаверата ...е мнооооого ънтересно!!!Хайде всеки от нас да опитва да раздава както слънцето и въздуха и водата...безззззззз да се надява....пробвайте ,бе деца , пробвайте...аз ви обещавамммммммм...нема да загубите!!!!И след половин година...да видим ...кой къде е и какъв е!!! :pensif_29:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: bpa в 16-12-2010, 22:16:01
:kisss:А, те тва за далаверата ...е мнооооого ънтересно!!!Хайде всеки от нас да опитва да раздава както слънцето и въздуха и водата...безззззззз да се надява....пробвайте ,бе деца , пробвайте...аз ви обещавамммммммм...нема да загубите!!!!И след половин година...да видим ...кой къде е и какъв е!!! :pensif_29:

Знаех си, че ще оцениш приказката и "поуката" :)


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mesechka в 05-01-2011, 15:34:57
Много е тъжна тази за греха на дяда Иван, най лошото е, че вече не може да върне нещата....

Аз също много обичам приказките, но първата ми асоциация беше с "Приказка без край" на Михаел Енде, много мъдра книга, уж детска, но какви неща има там.....


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 22-03-2011, 00:42:29
Време е за нова приказка. :)   Все пак мина година и половина от последната. Нещо няма активност, та викам да побутна темата. :)

(резюме на епизод от Брахма Пурана)

Преследването на дивеч е начин на живот за ловеца. Така той
осигурява препитание за себе си и своето семейство. Някога жи-
вял ловец, който отишъл в гората на лов. Разпънал мрежата си
като капан за птици и дивеч.
Но в този ден, чак до залез слънце, не хванал нито звяр, нито
птица. Тъкмо когато щял да прибере мрежата си, един женски
гълъб се оплел в нея. И като решил, че тази гълъбица е дошла
сама1 по Божията повеля, ловецът я поставил в клетка.
Внезапно времето се променило. Небето се помрачило.
Заизсипвала се градушка и затрещели гръмотевици.
Ловецът осъзнал, че самият той е в капан на лошото време.
Бил прегладнял и напълно прогизнал. Младият мъж потрепервал
и зъбите му тракали от студа. Скоро обезумял от страх, че няма
да се измъкне жив. Децата му щели да го чакат напразно. Наме-
рил подслон под едно дърво.
Случайно или не, това било дървото, което било дом на гълъ-
бицата в клетката. Тя имала гнездо в клоните, а там друг гълъб,
нейна сродна душа, я чакал да се върне. Гълъбицата разпознала
дървото и чула гукането на съпруга си.
И се провикнала към него:
– Пленница съм на този ловец. Не тъжи за мен! Той ни е гост,
който се спря на прага ни. Ще загине от глад и студ. Притеснява
се и за децата си, които го чакат гладни. Жената и малките му го
чакат да се върне, както ти очакваш мен. Ще е грях, ако гост за-
гине от глад и студ пред нашата врата. Той ни е враг, но се
намери в загубено време. Плени ме, но това е заради мои стари
кривини, които ще трябва да изправя. Изпълни дълга си! Гос-
тите трябва да бъдат почитани, сякаш са богове или духове на
предците. Гостолюбието прави всички да са щастливи и сити.
Той не моли за нищо, но е наш дълг да се погрижим за него.
Макар да те нарани, като плени съпругата ти, той си остава наш
гост. Щастлива съм, че животът ми ще придобие висш смисъл,
като се жертвам за гладното семейство на този ловец.
И като чул тези думи на жена си, гълъбът усетил как добър
дух се вселява в него. Превъзмогнал личните си неволи и тъгата,
а после долетял под дървото.
И казал на ловеца:
– Ти си мой гост и мой брат. Измъчват те студ и глад. Мой
дълг е да ти помогна даже ако това ще ми струва живота. Бъди
търпелив, докато потърся нещо за твоето спасение!
И като казал това, гълъбът полетял към небесата.
Върнал се с горяща клонка в клюна и я пуснал в една купчи-
на сухи листа. Огънят спасил ловеца от студа. Докато младият
мъж се греел, гълъбът кръжал над пламъците.
И казал:
– О, ловецо, ти намери спасение от студа. Сега засити глада
си с месото ми!
Гълъбът се хвърлил в огъня.
Изненадан, ловецът възкликнал:
– Ах, ти се пожертва за мен! Аз съм грешник, който убива не-
винни птици и животни, за да се храни с тях. Проклет да съм!
И отворил клетката, за да освободи гълъбицата.
Но ловецът бил още по-изненадан, когато женската птица на
свой ред казала:
– Моят съпруг се жертва, за да засити глада ти. Това дърво бе
наш дом. Ти намери подслон под него. Така се спаси от студа и
глада. Ти стана наш гост. Дълг на Стопаните е да се грижат
радушно за гостите. Моята сродна душа изпълни дълга си. Не се
безпокой за нас! Така е било Писано. Приеми изпеченото месо
на съпруга ми! А за мен вече няма смисъл да живея, ако съм из-
губила сродна душа. Ще я последвам. Нека моето месо бъде за
твоето гладно семейство!
И като казала това, гълъбицата също се хвърлила в огъня.
Ловецът бил разтърсен. Не можел да намери покой и вече не
знаел какво да стори. Допрял длани в знак на благодарност. То-
гава две огнени пламъчета се вдигнали над огъня. И се понесли
заедно към небесата.
Ловецът захвърлил оръжието и се зарекъл пред висшите сили
да отгледа децата си, като им показва цял живот какво е да си
добър Стопанин. Мястото на тази случка в наши дни се нарича
„Капот Тирт“1 и е близо до брега на свещената река Годавари.
1 „Храм на гълъбите“.__
резюме на епизод от Брахма Пурана


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mariiina в 22-03-2011, 08:54:53
 :kisss: :Content_14: :Content_14: :Content_14:
Аз дълго време ,се чудех как да обясвявам смисъла на САМОЖЕРТВАТА,а то колко било лесно!!!Ето, това е направил Христос, жертвайки се за човешкия вид.Идва, живее, показва ПОТЕНЦИАЛА, който природта е заложила у всеки един от нас и...


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mesechka в 22-03-2011, 11:17:43
Много хубава притча   :kisss: :Content_22:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: titan в 26-03-2011, 21:38:49
Стига с тоя Христос бе лельо :)) Не разбра ли вече ,че това си е чиста измислица :))


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 27-03-2011, 01:02:46
Титанич, нека да ти напомня - " В самолет, попаднал в буря атеисти няма  ! "  :)

ПРосто не е дошло времето, а и случаят,  за да се убедиш в това :)
Както като малък си вярвал че има дядо Мраз ,а сега знаеш че няма, така ще бъде и с Христос , само че обратното :) 


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: titan в 27-03-2011, 20:47:18
 tooth хаха , бате Бино , аз вече се убедих , но не съм казал ,че не вярвам в БОГ :) Иисус и БОГ са две различни неща :)


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mariiina в 28-03-2011, 07:28:58
Стига с тоя Христос бе лельо :)) Не разбра ли вече ,че това си е чиста измислица :))


 :kisss:Първо, не съм леля, а баба, баба!!!Запомни го и не ме обиждай!!!И не- не съм разбрала!Точно обратното- разбрах, че е ИСТИНА!!!
  И сега, имам една молба, хайде дай намери ми корена на думата  Chris.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: titan в 28-03-2011, 10:19:03
Христос не е име :)) нали ти го обясних . Ако наистина е имало такъв човек, той се е казвал Иисус от Иудея и е претендирал за трона, лошото за теб в случая е, че е бил от сектата на зилотите, които са се славели с грабежи , рекет и т.н.  След като съвременниците му - историци не са го знаели, познавали  така, като го описват в по-късните евангелия, а са написали, че е някакъв, който е бил търсен от римляните за бандитизъм направи си сама изводите. Не трябва да се чете само това, което християнската доктрина предлага, трябва да се чете и апокрифното, трябва да се разсъждава и анализира. Останалото е стъкмистика в нечия полза и аз определено не участвам в това. И честно казано досега не съм видял добрата страна на доктрината, дотук само негативи, които ме накараха да се замисля и да потърся отговори на изникващите въпроси.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mariiina в 28-03-2011, 12:21:58
Христос не е име :)) нали ти го обясних . Ако наистина е имало такъв човек, той се е казвал Иисус от Иудея и е претендирал за трона, лошото за теб в случая е, че е бил от сектата на зилотите, които са се славели с грабежи , рекет и т.н.  След като съвременниците му - историци не са го знаели, познавали  така, като го описват в по-късните евангелия, а са написали, че е някакъв, който е бил търсен от римляните за бандитизъм направи си сама изводите. Не трябва да се чете само това, което християнската доктрина предлага, трябва да се чете и апокрифното, трябва да се разсъждава и анализира. Останалото е стъкмистика в нечия полза и аз определено не участвам в това. И честно казано досега не съм видял добрата страна на доктрината, дотук само негативи, които ме накараха да се замисля и да потърся отговори на изникващите въпроси.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: mariiina в 28-03-2011, 12:36:09
 :kisss:...лошото за теб в случая е, че е бил от сектата на зилотите, които са се славели с грабежи , рекет и т.н.  След като съвременниците му - историци не са го знаели, познавали  така, като го описват в по-късните евангелия, а са написали, че е някакъв, който е бил търсен от римляните за бандитизъм направи си сама изводите...
     

 . Единствено когато силата на страстите е на¬пълно мъртва и когато те 'бъдат победени, унищожени и отречени от непоколебимата   воля,    когато  не   само всички  копнежи и страсти на  плътта бъдат  мъртви, а също и когато съзнанието на личния Аз бъде премах¬нато и астралът впоследствие бъде сведен до нула, ще бъде  постигнато  обединението с    „Висшата   същност". След това, когато астралът започне да отразява един¬ствено човека, превъзмогнал чувствата си, божествената СЪЩНОСТ (ейде) може да трепти в осъзнатата хар¬мония с двата полюса на личността — пречистения ма¬териален човек и вечно чистата Духовна душа — едва тогава тя може да стои в присъствието на БОЖИЯТА СЪЩНОСТ (или Christos при мистиците-гностици), за¬винаги слята, съединена и единна с Нея .
Окултни изследвания
Елена Блаватска


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: natalia в 19-07-2011, 21:52:28
titane,такав човек е имало и е бил просветлен,но християнската религия тотално изопачава всичко (тя и всички др.религии са  създадени за да се разрушат индивидуалността и осьзнатостта на хората.Всички теолози,свещеници,политици разчитат на това,че ще останем едно стадо овце,което лесно се управлява и каквото му е казано изпълнява)  Човечеца далеч по други неща е имал впредвид  :bleh  :bleh  и все пак ми стана интересно къде пише,че въобще е нямало такъв човек  :Content_4 - emotloader: ще ми е забавно да прочета нещо по въпроса :))


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: titan в 13-08-2011, 08:49:26
За Иисус , Наталия , е писано много , но няма сериозни доказателства за неговото реално съществуване и способности. Всеки четящ и разсъждаващ човек се досеща как в миналото са приписвали небивали умения и способности на различни хора. Дори може да се бърка с друг Иисус , споменат от Йосиф Флавии, като бандита, за когото споменах по-горе, а може да е един и същи човек. НО ЧОВЕК . Ако се разровим в наличната литература  реално в един период от 40 и повече години е бил забравен от всички  до евангелието на Марко, което се появява след 70 година , което е видно от споменаването за събарянето на еврейския храм. Как така един велик човек, с феноменални способности  бива забравен за такъв период от време и споменът за него възкръсва в евангелията. Как така Павел , създателят на ранното християнство не е знаел , за чудесата, които Иисус е вършел и за които с еговори днес :))))  Остава открит  въпросът за Ватикана - със сигурност те пазят истината дълбоко в архивите си , но тя със сигурност няма да види бял свят  tooth. Но все пак да не забравяме, че християнството е копирало много от своите елементи от преходни езически религии и дори е взаимствало 10 те божи заповеди от известна египетска книга :) Важна е гледната точка и реалната информация, за да може човек да навърже пъзела :))
Само помисли за прехода в България , за 20 години толкова лъжи се сътвориха , а за 2000 да не говорим. И то за могъща машина за доброволно ограбване и контролиране на хората, а не з аполитическите мишоци в БГ.
Все пак ти си доста млада, неинформирана за повечето неща и е нормална твоята позиция. Снощи една облъчена от системата се опита да спори с мен , излагайки наученото във фармацевтичната област , което и баща ми е учил преди 45 години без разлика. Просто и зададох няколко въпроса , на които тя  не можа да отговори ( тривиалният спор за екзестенциалните аминокиселини ) и на този въпрос не може да отговори никой , който защитава комерсиалната система.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Ели в 21-09-2011, 22:03:59
 Когато чета книга, освен че се настройвам на нейната вълна и пречупвам света около мен през нея, щом я затворя и я погледна, определени неща изплуват в съзнанието ми.

 “ Мислеше си колко пъти бе оставяла да кълнят жито, боб, люцерна и други семена и зърна, без изобщо да има представа как се чувстват те, когато израстват и неусетно променят формата си. Сега се възхищаваше на начина, по който разтваряха люспите си и позволяваха на водата да проникне свободно в тях, докато се разпукат и дадат път на живота. С каква гордост оставяха от сърцевината им да покара първото коренче, с какво смирение приемаха загубата на своята предишна форма, с какво благородство показваха на света листата си. На Тита й се искаше да бъде просто едно семенце и да не трябва да обяснява никому какво се заражда вътре в нея. “
 “ Тя влезе в кухнята и се зае да сготви боба, но каква бе изненадата й, като видя, че не беше сварен, въпреки че дълги часове бе оставен на огъня.
 Нещо странно се случваше. Тита си спомни как Нача винаги казваше, че когато хората се карат, докато приготвят тамалес, те остават сурови. Можело да минат много дни и те пак да си останели сурови, защото тамалес били ядосани. В такъв случай трябвало да им се пее, тогава те щели да се утешат и да се опекат. Тита предположи, че същото се е случило с боба, станал свидетел на кавгата й с Росаура. Значи трябваше да подобри настроението си и да изпее на боба песен, пълна с любов, тъй като разполагаше със съвсем малко време, за да досготви храната за гостите си.
 За целта най-доброто нещо беше да се помъчи да си спомни някакъв миг, в който бе изпитала огромна радост, и да го изживее отново, пеейки. Затвори очи и подхвана думите на един валс: “ Щастлива съм, откакто те намерих, отдадох любовта си на теб и душата си погубих…” Съзнанието й прекосиха сцени от първата й среща с Педро в тъмната стая, страстта, с която той бе разкъсал дрехите й и караше плътта под кожата й да изгаря при допира на пламенните му ръце. Кръвта завря във вените й. Сърцето й закипя от страст. Много бавно безумието отстъпи и даде път на безкрайната нежност, която успя да успокои развълнуваните им души.
 Докато Тита пееше, бобената чорба вреше като щура. Бобените зърна позволиха на течността, в която плуваха, да проникне в тях и набъбваха почти до пръсване. Когато Тита отвори очи и взе едно зърно да го опита, видя, че сега бобът бе сварен идеално. “


 Приказка за лека нощ / а може и за добро утро, кой когато я прочете  tooth /. Заслугата е на Лаура Ескивел, “ Като гореща вода за шоколад “ и така любимия ми магически реализъм.  :peperudi:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: eula в 24-09-2011, 08:35:39
Ето и една от мен:

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА


Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"

 

         "Кой си ти?" - попита го Дяволът.
          "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
          Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
          "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
          Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
          "Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
          "О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
          Дяволът се усмихна:
          "Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
          "Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
          Дямолът пак се усмихна:
          "О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
          "Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
          "Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
          Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
          "Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
          Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
          "За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
          Момъкът отчаяно махна ръка:
          "Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
          Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
          Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
          "Виж голите им кървави меса!"
          "Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
          През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
          "Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
          "Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
          Момъкът махна ръка:
          "Сърцето ли? Не!  Това е много жестоко!"
          Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
          "Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
          Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
          "Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
          "Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
          Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
         "Да бъде! Вземи ги!"
         . . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
          "Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
          "Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"
 

Христо Смирненски


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: eula в 24-09-2011, 10:00:01
Горното четиво е едно от тези, четива които винаги ме карат да се замисля. На практика в живота постоянно се качваме или слизаме по различни стълби и с всяко стъпало се променяме, дали целенасочено или не, но се променяме. Разбира се в горната приказка героят се променя по един начин, който критиците, а и може би повечето от нас бихме определили като вид деградация на личността  tooth, но крайният резултат за него е едно безметежно и безпроблемно съществуване и приемане на света по един нов за него начин.   
Отделно взето от текста това „безпроблемно и щастливо“ възприемане на света и богоравността не са ли крайна цел на много учения, практики, Пътища и всякакви други начини за надрастване на материалното, проблемното, сивото и грозното? :Confus_3: Героят е Доволен и щастлив, а накрая заявява: „Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!“. Наистина, не ви ли звучи някакси познато?  tooth
Нека поясня. Когато се усъвършенстваме ние качваме съответната наша собствена стълба и неминуемо оставяме след всяко стъпало някои от своите „недостатъци“ и ставаме „по-съвършени“, но то е винаги с цената на нещо. Особено що се отнася до тъй нареченото „духовно израстване“, “Просветление“, „откриването на Истината“ и прочее ментални Граали, търсени самостоятелно или с вещата помощ на някой вече „просветен“ Гуру.  :pensif_29: Целта е да прозрем Нещо, което към момента не можем, но с постоянство и упорито катерене накрая да достигнем нашето си последно стъпало и да станем Богоравни, или поне разбиращи божествената същност на нещата и тяхната истинна природа.  :angel:
По стъпалата нагоре сред проблемите някои просто подминават това, което не им харесва и не му обръщат внимание и хоп - вече са на следващото стъпало. И с всяко следващо стъпало стават все по-щастливи и по-освободени, особено от чуждия товар.  :peperudi: :peperudi: 
По други стълби други катерещи ги накрая стават Господари на Вселената и могат с Духа да управляват Материята.  :angel:

Накратко стълби всякакви. Аз не казвам, че тези неща са лоши, напротив, аз също си катеря едно поразклатено философско стълбище – скърца и стене горкото, но чакам да видя какво ще намеря на прашлясалия таван най-горе...  :weight_lift: Предполагам само паяжини и стари истини, огрени от лъчи Божествен промисъл. Ако го кача до края – ще видя тези неща, ако не – само ще предполагам какво съм пропуснал, а може и да сляза или пък да почна да се качвам по друга стълба...  :Confus_34:
Има обаче и слизане по стълбите, особено ако висините, Духовни, Социални, Материални и всякакви други, не понесат на катерещия стълбата. В леките случаи ще се размине само с виене на свят, а в по-тежките може да се сгромоляса надолу с гръм и трясък.  tooth tooth tooth  Понякога по пътя си нагоре ще се разминаваме със слизащи по нея. Добре е да си задаваме въпроси защо го правят.  :pensif_29:
Каквото и да става обаче, ние винаги ще бъдем на някое стъпало от някаква своя стълба. Хубавото в случая е, че можем поне да избираме посоката (често и стълбата) ...  :Confus_3:

Успех и спорно катерене!  :thankyou:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Ros в 24-09-2011, 10:35:34
Прекрасно е да си чувствителен човек!Така виждаш истински нещата.Но по стълбите на живота хора всякакви.....с различни степени на чувствителност/и още много други различия, влияещи на начина на общуване/.

Мъдър е този, който успее да съхрани чувствителността си за цял живот и на най-ниска цена!

/За себе си мога да кажа, че имам още много да желая от себе си, за да "снижа" вече платената  от мен цена./


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Dess в 24-09-2011, 21:02:30
 :) И от мен:  http://www.youtube.com/watch?v=DNI6e-BYsZA


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Mep в 01-11-2011, 19:36:29
А това е моята любима приказка, от както я прочетох нещо ме накара да си направя експеримент и да наблюдавам неприятните събития - може би само в 1% от всички на пръв поглед лоши неща, не съм разбрала до какво добро ще доведат, но във всички останали правилото е такова - "всяко зло - за добро". По добре се живее така  :flower:

Имало едно време един африкански крал. Той имал много близък приятел, с когото израстнали заедно и били неразделни. Този приятел имал един доста странен навик. Винаги, каквото и да се случи в неговия живот, независимо дали добро или лошо - той казвал:

- И в това има нещо добро!

Един ден двамата отишли заедно на лов. Приятелят приготвил пушките, заредил и подал на краля. Но явно объркал нещо с едната от тях. И когато кралят стрелял, пушката гръмнала настрани и отнесла палеца на дясната му ръка. Приятелят наблюдавал случващото се и верен на навика си, отново изрекъл:

- И в това има нещо добро!

Но този път разгневеният крал не издържал и се развикал:

- Какви ги говориш?! Не виждаш ли, че ми се откъсна пръста?! В това няма нищо добро!

И веднага щом се прибрали, наредил на хората си да го затворят в тъмницата...

Минало се около година време и един ден кралят решил отново да иде на лов. Събрал малка група от хората си и тръгнали. Но този път избрал една много опасна местност. И станало така, че попаднали в плен на канибали, които след като ги заловили, вързали ръцете и краката им и ги завлекли в своето селище. Вечерта се събрало цялото племе, донесли дърва и наклали голям огън, с намерение да ги опекат и изядат за вечеря. Но когато доближили краля до огъня забелязали, че палецът на едната му ръка липсва. А те били много суеверни и никога не ядяли човек, на когото нещо му липсва. Затова отвързали краля и го пуснали да си върви. Но другите му хора не могли да се спасят...

Когато се прибрал в двореца, той се замислил дълбоко за случилото се. Осъзнал на какво дължи живота си. Сетил се за приятеля си, който вече цяла година бил в затвора по негово нареждане. Тогава станал, отишъл при него в килията, освободил го и му казал:

- Ти беше прав, приятелю! Наистина се оказа, че има нещо добро в това, че палецът ми се откъсна тогава...

И след като му разказал премеждието си, проплакал:

- Чувствам се много виновен сега пред теб. Моля те, да ми простиш! Зная, че това, което направих с теб, беше много лошо...

- Не! - усмихнал се приятелят - И в това има нещо добро!

- Но какво говориш, как така? Кое му е доброто на това, че стоя в продължение на цяла една година в затвора?

- Ако НЕ бях в затвора, щях да бъда с теб при канибалите! И вероятно сега нямаше да съм жив... - бил отговорът.

Текст: Хелън Стайнуег
Превод на български: Melisa
източник - http://www.jenite.net/2009/05/i-v-tova-ima-neshto-dobro.html


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Mirage в 02-11-2011, 03:01:29
И аз съм на приказна вълна :)

The Egg
By: Andy Weir
Translation: Stanimir Georgiev 
 
Ти беше на път за в къщи когато умря.
Беше пътна злополука. Нищо забележително, но фатално при това.
Остави след себе си жена и две деца. Беше безболезнена смърт. Спешната помощ
направиха всичко за да те спасят, но без резултат. Тялото ти беше така потрошено, че
така беше по-добре за теб, повярвай ми.
И тогава срещна мен.
“Какво… какво стана?” попита ти. “Къде съм?”
“Ти умря,” казах аз, с констативен тон. Безсмислено е да се украсяват нещата.
“Имаше… камион, и той поднесе…”
“А-ха” казах аз.
“Аз… аз умрях?”
“М-да. Но не се разстройвай заради това. Всички умират.” казах аз.
Ти се огледа. Имаше само пустота. Само ти и аз. “Какво е това място?” попита ти.
“Това отвъдния живот ли е?”
“Повече или по-малко,” казах аз.
“Ти бог ли си?” попита ти.
“А-ха,”отговорих. “Аз съм Бог.”
“Децата ми… жена ми,” промълви ти.
“Какво за тях?”
“Ще бъде ли всичко наред с тях?”
“Това искам да видя,” казах аз. “Ти току-що умря и основната ти грижа е семейството
ти. Това се цени по тия места.”
Ти ме загледа с удивление. За теб не излеждах като Бог. Изгелждаха просто като
обикновен човек. Или като жена. Някаква неясна повелителна фигура, може би. Повече
като учител по граматика отколкото като всемогъщия.
“Не се тревожи,” казах аз “Всичко ще е наред с тях. Децата ти ще те помнят като
съвършен във всяко отношение. Те нямаха време да развият презрение към теб. Жената ти външно ще плаче, но тайно ще е облекчена. Честно казано, брака ви се разпадаше.
Ако това е някаквя утеха, тя ще се чувства много виновна, че чувства облекчение.”
“О,” каза ти. “Какво ще стане сега? В рая ли ще отида или в ада, или нещо подобно?”
“Нищо от това,” казах аз. “Ще се преродиш.”
“А-а-а,”каза ти. “Значи Индусите са били прави,”
“Всички религии са прави по свой начин ,” казах аз. “Върви с мен.”
Ти ми последва през празнотата. “Къде отиваме?”
“Никъде определено,” казах аз. “Просто е хубаво да вървим докато говорим.”
“Е какъв е смисъла тогава?” попита ти. “Когато се преродя ще бъда просто празен лист,
нали? Едно бебе. И всичките ми преживявания и всичко което съм правил в този живот
няма да имат значение.”
“Не е така!” казах. “Имаш в себе си всичкото познание и опит на всичките ти предишни
животи. Просто точно сега не си ги спомняш.”
Аз спрях и те хванах за раменете. “Душата ти е по-величествена, красива и гигантска
отколкото можеш да си представиш. Човешкия ум може да обхване само малка частица
от това което си. Това е като да потопиш пръст в чаша с вода за да провериш дали е
топла или студена. Слагаш малка частица от себе си в съда, и когато го издърпаш
обратно си получил всички преживявания които той е имал.
“Бил си в човек през последните 48 години, така че още не си се разкършил и почуствал
необятното съзнание. Ако се помотаем достатъчно дълго ще започнеш да си спомняш
всичко. Но няма смисъл да го правиш между животите.”
“Тогава колко пъти съм се пререждал?”
“О, много. Много много. В много различни животи.” казах аз. “Този път ще бъдеш
селско момиче в Китай през 540 г. сл.Хр.”
“Какво?” подскочи ти “Пращаш ме обратно във времето?”
“Да, предполагам, технически погледнато. Времето, както го познаваш ти, съществува
само във вашата вселена. Нещата са различни там, откъдето идвам аз.”
“От къде идваш ти?” каза ти.
“О, разбира се, ” обясних аз “ Идвам отнякъде. От някъде другаде. И има други като
мен. Зная, че ще искаш да разбереш какво е там, но, честно казано ти не би разбрал.”
“О” каза ти леко смутен. “Я почакай. Ако се прераждам на други места във времето,
бих могъл някой път да се преродя заедно със себе си.” “Разбира се. Постоянно се случва. И в двата живота бидейки наясно само за собствения
си живот дори не знаеш, че това се случва.”
“Е какъв е смисъла на всичко това?”
“Сериозно?” попитах аз. “Питаш ме за смисъла на живота? Не е ли това малко
стереотипно?”
“Е, това си е основателен въпрос,” настоя ти.
Аз те погледнах в очите. “Смисъла на живота, причината поради която напарвих цялата
тази вселена е за да съзряваш.”
“Имаш впредвид човечеството? Искаш да съзреем?”
“Не, само ти. Направих цялата вселена за теб. С всеки нов живот ти израстваш и
съзряваш и ставаш по-голям и велик интелект.”
“Само аз? А всичи останали?”
“Няма никой друг тук,” казах аз. “В тази вселена сме само ти и аз.”
Ти започнаш да мигаш насреща ми. “Но всички хора на земята…”
“Си ти. Различни твои инкарнации”
“Я чакай. Аз съм всеки!?”
“Сега почваш да разбираш,” казах аз потупвайке те по гърба.
“Аз съм всяко човешко същество живяло някога?”
“Или което някога ще живее, да.”
“Аз съм Абрахам Линкълн?”
“И също така си Джон Буут,” добавих.
“Аз съм Хитлер?” каза ти, ужасен.
“Ти си и милоните, които той уби.”
“Аз съм Христос?”
“И си всеки, който го последва.”
Ти замълча. “Всеки път когато си измъчвал някого, си измъчвал себе си” казах аз. Всякионаправено
добро си го правил на себе си. Всеки щастлив и тъжен момент изпитван някога от
човешо същество е бил, или ще бъде, изпитван от теб.”
Ти остана дълго замислен.
“Защо?” попита. “Защо е всичко това?”
“Защото някой ден ще станеш като мен. Защото ти си такъв. Ти си от моя вид. Ти си
мое дете”
“О-о,” каза ти невярващо. “Казваш, че съм бог?”
“Не. Не още. Ти си зародиш. Още растеш. След като преживееш всеки човешки живот
през цялото време, ще си достатъчно пораснал за да се родиш.”
“Цялата вселена ......,” каза ти, “е само…”
“Яйце.” отговорих аз. “Сега е време да тръгваш към следващия живот.”
И те изпратих по пътя ти.
 


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: titan в 02-11-2011, 20:17:51
 tooth  tooth  tooth  Интересно предположение, личи си ,че е писано от юдеи :)


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Morgana в 02-12-2011, 20:43:38
Ричард Бах стожер на човешкия дух :surpris_22:?!
А приказките на Ангел Каралийчев черпят от българската духовна съкровищница.Иначе  най-любими ми са тези на Оскар Уайлд и Андерсен.Славеят и розата или Звездното дете разкриват много за човешкия характер,за човешките слабости ,за самозабравата и изкуплението.Изобщо малко са авторити,успяли като Уайлд да бръкнат в човешката душевност ,да извадят вътрешния му свят с хастара навън.Най-гениялното му произведение-Портретът на Дориан Грей.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 26-12-2012, 10:39:05
„Пред Закона“ – Франц Кафка

Пред портата на Закона бди устрашаваща охрана – плещест Пазач. При този Пазач дохожда Човек от село и моли да влезе в Закона. Но Пазача казва, че сега не е моментът, в който може да го пусне. Човекът размисля и после пита дали по-късно ще му се разреши да влезе.
– Възможно е – отвръща Пазача, – но сега НЕ!
Тъй като портата на Закона по начало винаги е широко разтворена, а Пазача понякога загърбва от скука чакащия отвън, Човека при всеки сгоден случай се опитва да надникне вътре.
Пазача забелязва това, подсмива се под мустак и подмята:
– Ако чак толкова те блазни, опитай все пак да влезеш, въпреки моята забрана. Но помни – аз имам власт. И съм най-нисшият пазач. От зала на зала, пред вратите стоят пазачи с все по-голяма власт. Дори аз не мога вече да понеса страховития вид на третия след мен.
Такива затруднения селянинът никак не бил очаквал, та нали Закона трябва да е достъпен за всекиго и всякога, помислил си той? Разглеждайки изучаващо Пазача с неговия рунтав кожух, орловия му нос и дългата рядка черна татарска брада, решил, че все пак ще е по-добре да почака, докато получи надлежен пропуск. Пазача милостиво му подава ниско столче и му позволява да седне отстрани до вратата и да чака.
Там той проседява дълги дни и дори години. Прави многократни неуспешни опити да го допуснат вътре и дотяга на Пазача с молби и увещания. Пазача понякога го подлага на малки протоколни разпити, пита го за родния му край и разни незначителни неща, но задава въпросите си някак безучастно, както имат навика да правят големците… И всеки път му казва, че още не може да го допусне. Човека, който се е запасил добре с продоволствия за своето пътуване, дава мило и драго, за да подкупи пазача с домашно пприготвени вкусотии. Онзи приема с охота всичко предложено, но наред с това му прави бележка:
– Вземам го, само за да не си мислиш, че си пропуснал да сториш нещо.
През всичките тия дълги години на чакане Човека почти не откъсва очи от Пазача. Понякога забравя за съществуванието на другите пазачи и този, първият, му се струва единствената пречка, за да влезе и живее спокойно в Закона. През първите години на чакане той проклина лошия си късмет – при това съвсем безпардонно и шумно, но по-късно, когато старостта съвсем отнема силите му, вяло мърмори под носа си. Вдетинява се, и понеже през дългогодишното изучаване на Пазача е опознал и бълхите в яката на кожуха му, моли дори бълхите да му помогнат и да придумат коравия пазвантин. Накрая от взиране зрението му съвсем отслабва и той не знае дали около него действително притъмнява, или просто го мамят очите.
Впрочем, той полека започва да провижда с измъчените си сетива, че в мрака има блясък, който струи на талази от портата на Закона. Но вече не му остава много да живее, изчерпан е от умора и разочарование. В предсмъртно усилие той прелиства за последно в ума си пожълтелите страници на отлитащия вече живот и в главата му изплува като огромна въпросителна един въпрос, който досега никога не се бе сещал да зададе на Пазача. Помахва му едва доловимо с ръка, тъй като вцепеняващото се тяло съвсем отказва да му служи. Пазача се привежда съвсем ниско над него, за да го чуе, защото разликата в ръста им е станала още по-голяма, и то не в полза на човека.
– Сега пък какво още искаш да знаеш? – процежда през зъби Пазача. – Ти си ненаситен на отговори!
– Нали всички се стремят към Закона – прошепва немощно Човека, – тогава защо през всичките тия години никой, освен мен, не поиска да влезе в Него?
Пазача разбира, че Човека вече се скончава, и за да достигнат словата до глъхнещия му слух, прокрещява:
– Тук никой друг не можеше да влезе, защото този Вход бе определен само за теб! Отивам сега да го затворя.

(Взето от  http://www.otizvora.com/2012/12/5048/  )


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 05-02-2013, 11:30:59
    НИЩИЯ
 
    И. Тургенев

Разхождайки се по улицата, ненадейно пътя ми препречи изпаднал в крайна немилост дрипав старик. Възпалени, сълзливи очи, посинели устни, дрехи от груби парцали, нечисти рани… О, как безобразно крещеше бедността от вида на това нещастно човешко същество!

Той протегна към мен своята зачервена и подпухнала мръсна длан, свита подобно на просешка лъжица. Старикът видимо стенеше и вопиеше за помощ. Спонтанно започнах да пребърквам всичките си джобове… Ни портфейл, ни часовник, ни дори шал не бях вземал със себе си. А нищия чакаше… с протегната ръка, немощно олюляваща се пред погледа ми, от време на време разстрисаща се в старчески тремор.

Изтерзан и смутен, аз поех в дланите си тази мръсна треперлива ръка.

— Не търси братко, нямам нищичко в мен.

Нищия спря върху мен своите възпалени очи, а неговите посинели от студ устни се извиха в топла усмивка — и той на свой ред стисна с двете си ръце моите изстинали пръсти.

— Какво пък, братко — промълви той, — и за това ти благодаря. Това също е подаяние, брате.

В този миг разбрах, че и аз също получих пребогато подаяние от моего брата.


(http://www.otizvora.com/2013/02/5307/)


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Wish в 12-03-2013, 14:01:17
В ръцете ти

Живяла някога една мъдра сляпа старица. Тя била дъщеря на роби и къщурката й се намирала извън града. Мъдростта й била добре позната, а славата й се носела надлъж и нашир. Един ден пакостливи младежи решили да скроят на старицата номер. Отишли при нея, а единият я попитал:
—  Стара жено, аз държа в ръката си пеперуда. Кажи дали е жива, или мъртва.
Жената не отговорила, защото не можела да види нито тях, нито какво държат в ръцете си. Тогава те повторили въпроса си:
— Жива ли е пеперудата, или мъртва?
Мълчанието било нейният отговор. Тя се замислила, защото прозряла намеренията им. Ако кажела, че пеперудата е жива, те щели да я стиснат и убият, за да докажат, че не е познала. А ако кажела, че е мъртва, щели просто да я пуснат да излети от ръцете им.
Старицата мислила дълго, а младежите започнали да се кикотят, щастливи, че са я хванали натясно. Накрая жената казала спокойно, но твърдо:
— Не знам дали пеперудата е жива или мъртва, нейния живот е във вашите ръце.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Тихия в 12-03-2013, 16:15:24
Веднъж попитали Конфуций какво е смъртта и той отговорил: „Защо ме питате за смъртта, след като не знаете как да живеете?“
Всъщност страшна е не смъртта, а това което умира в теб докато си жив...


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Dafni в 25-08-2013, 22:23:11
— Управляват ви — каза Ричард, а гласът му се поне се над множеството — подли
малки човечета.
Тълпата отново ахна. Приказките срещу Братята със сигурност бяха ерес, а
вероятно и държавна измяна.
— Какво е моето престъпление? — високо попита Ричард. — Дадох ви да видите
нещо красиво, посмях да изразя убеждението си, че имате право да гледате
каквото си искате. Нещо по—лошо… казах ви, че животът си е само ваш.
Тълпата започна да мърмори. Гласът на Ричард мощно се извиси, настоявайки да
бъде чут над шепота на множеството.
— Злото не е едно цяло, а сбор от безброй малки злини, измъкнати от калта от
нищожни хора. Като живеете под управлението на Ордена, вие сте заменили
богатството на въображението си за сивата мъгла на посредствеността,
плодотворното вдъхновение на желанията и напредъка за безмозъчен застой и бавно
разложение, прекрасния нов свят на опита за страхливото блато на апатията.
Със заковани погледи и стиснати устни хората слушаха. Ричард замахна над
главите им с чука без усилие, а инструментът придоби елегантността на кралски
меч.
— Заменили сте свободата си дори не за паница супа, а само за празните
приказки на някакви хора, които твърдят, че ви се полага паница супа, но някой
друг ще ви я даде.
Тери Гудкаинд-Вярата на прокудения-но аз предпочитам повече оригиналния
превод-Вярата на падналия


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: милена в 13-10-2013, 22:33:45
Аз обичам приказките, които не представят поуката директно, а такива (като на Андерсен), които предствят много образно нещата от живота, така че да те накарат да се замисиш и усетиш опит, които самият ти не си прeживял. Ще разкажа за една приказка, която видях по Нешънъл Джоиграфик. Една пантера уби маймуна (за да се нахрани, разбира се). След това откри, че маймуната е майка и има бебче здраво хванало се за гърдите й. Пантерата взе маймунчето, качи го на по-висок клон и започана да го ближе, да му дава майчини ласки. Този пример хищник-жертва ме накара да се замисля с какво точно доказвам като по-"висше" същество, че моето отношение към живота като цяло е като на по-висшестоящо същество. Разногласята човек- по-иначемисещ човек отдавна трябаше да сме ги превъзмогнали просто следвайки законите на природата и да вървим напред, а не да осъзнаваме мако по малко, че ние сме най-нечовечните същества на тази планета.
ПС. Доказано е, че и растенията имат "мисъл" и "чуства", но понеже нямат мозък като нашия, съответно са нисши и можем да не им обръщаме внимание (освен за наше собствено удоволствие - това се подразбира).


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Dess в 12-02-2014, 01:30:44


Ти нямаш още три години...
 


Ти няма още три години,

А вече твоя е земята!

Най-хубавото нещо, сине,

На този свят е Свободата.

Живей със нея и я дишай!

Посочвай я със пръстче златно!

Откривай я в земята пищна

И във небето необятно!

А почнеш ли да я разбираш,

Обичай я, но не на дребно!

Светът за нея е умирал!

За нея, сине! И за тебе...
 Дамян Дамянов



Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: миа в 19-04-2014, 13:01:33
Наскоро се разхождахме с 6-годишната си дъщеря в парка и и разказах притчата за пеперудата, която трябвало със собствени усилия  да полети. Малко късичка и се стори и ми каза "Само толкова ли е?,  но след това си поразсъждавахме повече и така удължихме приказката. :peperudi:

"Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял с часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава мислейки, че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило. През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне...

И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.

Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.

Понякога именно усилието ни е необходимо в живота. Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, щяхме да сме ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. И никога не бихме могли да полетим!

Аз молих за сила ...,
~ а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.
Аз молих за мъдрост...,
~ а животът ми даде проблеми за разрешаване.
Аз молих за богатство...,
~ а животът ми даде мозък и мускули, за да мога да работя.
Аз молих да мога да летя...,
~ а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.
Аз молих за любов...,
~ а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.
Аз молих за блага...,
~ а животът ми даде възможности.
Не получих нищо от това, за което молих...
~ Но получих всичко, което ми е нужно!"


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 19-04-2014, 20:17:18
Да , поучително.  :Content_14:
Има още една поука, която е пропусната тук: ПОЗНАНИЕТО. Ако човекът от приказката  го имаше, той нямаше да реже с ножчето.. tooth
(колкото по-малко знаеш, толкоз по-вероятно е да сбъркаш  ;D)
А към изброените благинки ,  за които е най-добре да се потрудим, в контекста на нашия форум съвсем спокойно можем да добавим и здравето - и към него лесни пътища няма  :pensif_29:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Мими в 19-04-2014, 20:46:29
На мен пък ей таз ми е любима

Един човек бил много вярващ. Уповавал се на Бог за всичко.
В селото, в което живеел, завалял проливен дъжд.
Придошлата река излязла от коритото си и по улиците потекли бурни води. Хората започнали да се спасяват кой както може.
Само вярващият човек седял пред прага на къщата си и си повтарял: "Бог ще ми помогне!"
Минал неговият съсед с надуваема лодка:" Хей, ела! Има място за теб!"
"Не, не, Бог ще ми помогне!"
След малко най-добрият му приятел също предложил помощта си: "Ела на моята лодка, ще се удавиш"!
"Не, не, Бог ще ми помогне!" , повтарял човекът.
Водата покачвала нивото си, скоро къщата му останала под водата,  удавил се.

Човекът се озовал пред Бога, погледнал го недоверчиво и промълвил: "Аз вярвах в теб, а ти ме остави да се удавя..."

Господ му отговорил: "Малко ли лодки ти изпратих?"


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Тихия в 20-04-2014, 06:21:54
Вместо поздрав.

"Да се научиш на Бог…

Бог ли? Става въпрос за идея, която е твърде грамадна за да бъде осмислена. Църквата настоява за два часа вероучение на седмица. Велико е, ви казвам! Бих искала някой да ме е научил на Бог. Не учителка, а духовник да ме е учил. Нима мъдростта се преподава? Кой може да ти обясни страданието? Защото всяко знание е изживяна болка.
Рождество Христово е време за прозрения. Да обговорим чудесата. Тренираните ни в материалистичното души отдавна не правят разлика между човека и неговия доход. Всеки струва толкова, колкото печели. Ние оценяваме дори себе си по пазарната ни стойност и научаваме какво сме по това, което ни се дава и взема в обществото. Само че материалното щастие е илюзия. Вещите светкавично се обезценяват със самото им притежание...."

Калина Андролова


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 02-06-2014, 17:34:58
 Притча

Един преуспял млад човек пътувал с автомобила си последен модел, радвайки се на живота, когато изведнъж чул удар във вратата на любимата си играчка. Той тутакси набил спирачки, изскочил вън и видял, че някакъв камък сериозно е одраскал чисто новата му кола.

Изпаднал в ярост, без да губи време, той скочил обратно в колата и като я завъртял на 180 градуса, решил да се върне и намери мястото, откъдето бил хвърлен камъкът. Стигайки дотам, излетял навън и се нахвърлил върху едно момче, което се оказало виновникът за това произшествие. Мъжът го сграбчил за слабичките рамене и като го притиснал към предния капак, изревал:

— Какво направи, негоднико! Даваш ли си сметка за стореното? Колата е чисто нова и камъка, който хвърли, ще ти струва много скъпо! Защо го направи?

— Господине, простете ми, моля ви! Моля ви! Просто не знаех какво да сторя! Хвърлих камъка, защото никой не искаше да спре!

По бузите на момчето се стичали сълзи, докато сочело с ръката си някъде настрани.

— Там е брат ми! Той падна от инвалидната количка и аз не мога да го вдигна, защото тежи, а пък аз съм слаб. Исках само да помоля за помощ!

И хълцайки, то попитало собственика на автомобила:

— Може ли да ми помогнете да го сложим обратно в количката? Моля ви! Той се удари много лошо...

Трогнат до дъното на душата си, младият човек вдигнал юношата-инвалид от земята, настанил го в количката и като свалил копринения си шал, попил криво-ляво раните и охлузванията му. После го поизтупал от праха и като се убедил, че всичко е наред, погледнал към момченцето, ударило колата му. То се усмихвало благодарно, а в усмивката му имало нежност и любов, които стопляли сърцето.

— Благодаря ви много, господине!

Мъжът останал да гледа след малчугана, който, бутайки с труд количката пред себе си, постепенно се отдалечил по посока на едно доста неугледно жилище. Младият собственик на новата кола така и не поправил вратата й, нарочно оставяйки драскотината винаги да му напомня, че не бива така безгрижно да препуска в живота, та да се налага другите да хвърлят камъни, за да привлекат вниманието му.

Понякога е достатъчно само едно пошепване, за да откликнат сърцата и душите ни на нуждите на близките. Но друг път се налага да ни уцели някой камък. Затова не се обиждай, ако те улучи камък. Може би това означава, че просто си нужен някому...

 


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: golfar78 в 09-06-2014, 13:20:36
Припомних си детските години когато най-обичах да чета приказки!


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 29-10-2014, 00:13:07
Веднъж Ксант взел със себе си Езоп и отишли при градинар. Когато зеленчуците били избрани и Ксант поискал да се разплати с градинаря, той му казал:
   -  Можеш да ги вземеш и безплатно, само ми кажи защо посаденото от мен ,както и да се грижа за него, е по-ниско на ръст от бурените ?
  Ксант, като не знаел какво да отговори ,промърморил :
   - Изглежда така е дадено от провидението..
  Езоп като чул това,започнал да се смее.
   - Ти какво негоднико? Над мен ли се присмиваш?- възмутил се философът.
  - Не на теб, а над твоите учители - отвърнал дръзкият роб.
   - Знаеш ли нещастнико, че съм учил в самата Атина?
   -  И защо тогава не отговаряш както трябва на въпроса?
    -   Ако си толкова учен ,отговори му ти !
  И Езоп почнал : Ако една жена се омъжи втори път, но има деца от първия си брак,  за разведен мъж, който също има деца от първия си брак, то за своите деца тя е майка , а за другите - мащеха. Кого ще обича повече, за кого ще се грижи и кого ще храни по-добре?
     -  Разбира се, своите деца - без да се замисля отвърнал градинарят, а Ксант го подкрепил.
     -   А децата, които не са родени от нея, тя мрази, стреми се да им отнеме храната, за да има повече за нейните деца, нали? Така е и със земята - казал в заключение Езоп - което тя ражда, за него тя е майка, а което ти садиш - за него тя е мащеха.   


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: миа в 10-01-2015, 21:27:22
                           Измислена приказка за криворазбраната любов
                                              ***********
Един ден, в който забирах мъничето от училище, по пътя ми зададе следния въпрос:
- Мамо, как се казваха тези хлебчета, които ти печеше във фурната?
Позамислих се малко за кои точно ме пита и като и казах- Паксимадя, тя бързо ме поправи, че това са същите тези хлебчета, но с зехтин, настърган домат и сирене. Пак ме пита, "а сухи- без нищо отгоре, как се казват?"
-Аха, сухи като сухари.- се сещам аз. "Точно така"- сеща се и тя.

След тази уточнителна увертюра, малката са зае да ми разказва една приказка.
- Живеели си някога един татко,и една майка със своето красиво детенце.
Били много щастливи, до момента в който майката починала. Таткото и момиченцето останали самотни. Минало време и бащата си намерил нова жена и се оженил. Тя също си имала дъщеря и така четиримата заживели под един покрив.
Мащехата не обичала чуждото й детенце и му давала само сухари и вода, а своето си детенце тъпчела с меса,теста, манджи, сладкиши и всякакви глезотии. То пораснало затлъстяло и се разболяло. А Златка, златното момиче изпъдила от дома.

Тука приказката й свърши, и разбрах, че това си беше нейна интерпретация на позната ми история. Дори това малко мое детенце беше осъзнало нещо много важно- и то е, че много често истинските майки, в стремежа си да угодят, натъпчат и разглезят децата си, се превръщат в мащехи за тях, саботирайки нормалното му, здравословно духовно и физическо израстване.
Според мен, те не го правят от лошотия, защото в природата много рядко се срещат майки, необичащи своите чеда, правят го от незнание или пък от вина, че постоянно са заети и чувстват, че времето, което не са могли да дадат на малкото си същество, трябва да бъде компенсирано с материални вещи, натъпкани във всички ъгли на жилищата ни или тъпчене с всевъзможни рекламирани изкушения до нивото на перманентно преяждане.
Във вечно забързаното ни ежедневие и неистовия стремеж за печелене на все повече и повече пари, невероятно точно заприличваме на онзи хамстер, тичащ безцелно в своята въртележка и скапващ се от умора, накрая издъхва без да е оставил нищо смислено в житейския си път.
Затова, по всякакъв начин искам кажа на всички, че има едно нещо, което е най-ценно в целия свят, и то не е здравето, а знанието.
Защото няма ли го знанието, цялото ни съществуване ще претърпи едно духовно и физическо заболяване и разпадане.  :pensif_29:

П.П. Малката ми дъщеричка  е невероятен вдъхновител, муза, а защо не и учител за мен. :Content_22: :heart_2: :love_028:
Чувствам, че връзката учител- ученик има двупосочно движение, както и смяна на ролите понякога, когато учителят става ученик и обратното.

Поздрави! ;)








Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Тихия в 10-01-2015, 23:30:32
Хубава приказка, Миа. Нека не забравяме обаче, че знание което не ни усавършенствува, е по-лошо от незнанието. Отговорът на въпроса " кой съм аз" и "къде съм аз", отпочва бурното развитие на личността. Разговорът за хранене и здравословен живот, е само предговор към романа "Събуждане". Малките деца са го чели/ без да са грамотни/, ние сме го забравили, някъде в дълбините на вселенското си Аз.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Janeto в 27-08-2015, 21:25:06
„Без приказка в играта изгасва слънцето на детския живот, пресъхва живителният сок, който е първоизточникът на сила, радост и здраве…“
                                                                                                          Ран Босилек


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Janeto в 27-08-2015, 21:40:08
                                         "Най-невероятното"

                                      Ханс Кристиан Андерсен

Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено... Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти – като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.

И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
– Ето най-невероятното! – рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха – тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди – на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те започнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам, единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството – „най-невероятното“, както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея – и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
– Не, най-невероятното ще извърша аз! – извика неочаквано из тълпата един висок юначага. – Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
– Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
– Ето какво направих аз! – извика непознатият. – С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
– Да се унищожи такава творба на изкуството! – рекоха съдиите. – Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето – от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас – ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го докосвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
– Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти – рече Мойсей. – Ти сам счупи ръцете ми и затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!“
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
– Сега лежи тук! – каза пазачът. – Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се проточиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
– Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! – рече царкинята. – Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди – и туй именно беше най-невероятното.



Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Vov в 28-08-2015, 10:36:56
Дааа, наистина приказка! Браво Бино, още една прекрасна тема си започнал... :Content_14: :Content_14:

Много пъти съм си казвал, че най-вероятно приказките имат поне 2 главни цели:
1. Да припомнят на възрастните важни неща...
2. Да влязят в главите на децата, та като пораснат и си спомнят, да постъпват съответно...

От древността човечеството си е раждало, отглеждало, възпитавало и образовало необходимите учители - да ни сочат пътя в тъмното, да ни издигат над животинското, да бъдем все повече дух... :thankyou:  :angel:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 28-08-2015, 10:51:25
Да, Вова, много правилно.
Наскоро силно се впечатлих по един повод.
Имам един познат, съвсем обикновен човек, "народен" дето се казва, от дълго време "другаруваме" покрай друга моя страст - аудиотехниката.
Виждам го наскоро , купил си поредната джаджа - електронен четец на книги.
Не съм го питал, той сам, сякаш да ми се похвали , ми каза какво чете на този четец .
Може ли някой да предположи какво може да чете един 47 годишен мъж?  :surpris_23:
"Винету"!  :surpris_22:
Първоначално ме досмеша, но после като мина време , прецених, че това не е никак  толкова чудно и нелепо , даже май се умилих и се замислих -  каквото и друго да четеше, нямаше да предизвика такива усещания у мен  :peperudi:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Shangrila в 28-08-2015, 13:07:26
Ох Винету по Карл Май, Олд Шуърхенд - Мъхеста брада и тн.
Аз съм голям фен там..
Спомням си, бях много малка докато ги четях, не можеха да ме сложат да спя.  ;D
След това, Джек Лондон - Белия зъб. Дивото зове.. ех..
Това е идея за препрочит, благодаря ви че ми припомнихте!


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Shangrila в 28-08-2015, 13:18:12
Един монах се явил пред Учителя си с две саксии цветя в ръце:
- Пусни! - наредил Учителят.
Монахът пуснал едната саксия.
- Пусни! - отново наредил Учителят.
Монахът пуснал и втората саксия.
- Пусни! - изревал този път Учителят.
- Ами вече нямам какво да пусна! - заекнал монахът.
- Носи си го тогава - кимнал Учителят.

~ Дзен притча


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Тихия в 28-08-2015, 14:31:30
"Когато човек започва да учи, той никога няма ясна представа за крайните резултати. Неговите цели са неточни, намеренията му са мъгляви. Надява се на възнаграждения, които никога няма да се материализират, защото още не знае нищо за трудностите на ученето.
Той бавно започва да учи — в началото трошица по трошица, а след това на големи залъци. И в съзнанието му скоро настъпва конфликт. Онова, което научава, никога не е това, което си е представял или е предвиждал. И той започва постепенно да се плаши. Ученето никога не е това, което някой би могъл да очаква. Всяка стъпка в ученето е нова задача и страхът, който човек изпитва, започва да се наслоява безжалостно, неумолимо. Неговата цел става бойно поле. Ето, че вече се е натъкнал на първия от естествените си врагове; Страхът! Ужасен враг — лукав и труден за побеждаване. Той се спотайва зад всеки завой на пътя, дебне, изчаква. И ако човек, изплашен от близостта му, побегне, тогава неговият враг ще е сложил край на търсенията му."
Следва продължение.


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: миа в 28-08-2015, 14:37:58
За страха има тука една малка приказчица.

— Да, — проговори Сенсей, — страхът, породен от
въображението, вижда опасността дори там, където
тя напълно отсъства... Има една такава древна източна
притча за страха: „Един мъдрец срещнал Чумата на пътя
си и попитал: „На къде така?“ А тя отговорила: „В големия
град. Трябва да прибера пет хиляди души“. След няколко
дни същият този мъдрец срещнал Чумата отново. „Ти нали
каза, че ще прибереш само пет хиляди души, а прибра всич-
ките петдесет хиляди“, — упрекнал я той. „Не, — възразила
тя, — аз прибрах само пет хиляди, а всички останали умря-
ха от страх“...

Сенсей
Изконният от Шамбала


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Shangrila в 28-08-2015, 15:06:50
Много добър разказ, Миа!
 :Content_14:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 28-08-2015, 15:49:37
За какъв страх говориш, пък и точно ти , Тихийй..  tooth Нали уж позитивно трябваше да мислим.. ?
"Страх от и ПРИ учене" ?
 Да, само когато има прекалено големи очаквания..  ;) ;)
 Прекалено големите очаквания са източник на много  разочарования.. Но ти това прекрасно го знаеш, нали си  падаш по източната философия?  :surpris_23:
Аз вече те подозирам, че на нас май копваш по-маловажните ( и объркващи ) текстове, а по-"специалните"  - пазиш  за себе си  tooth tooth


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Shangrila в 28-08-2015, 19:10:49
.. и аз останах замислена след прочетеното от Тихий, но така като ще има продължение, реших да го оставя да разшири кръгозора ми.
До тук каквото съм прочела от него е повече авторско от колкото размисли и разсъждения върху нечия философия, поправете ме ако греша.. 

.. Както и да е, темата е страхотна и ми е изключително приятно да чета всички ви!


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: Тихия в 28-08-2015, 20:59:36
" След като веднъж човек е изгонил страха, той е свободен от него до края на живота си, защото вместо страх той придобива яснота — яснота на ума, която заличава страха. Оттук нататък човек познава своите желания. Той знае как да ги удовлетворява. Той може да предвижда новите стъпки на учението и за него всичко е озарено от ведра яснота. Човек чувства, че за него няма нищо скрито.

И така той се сблъсква с втория си враг: Яснотата! Тази яснота на ума, която толкова трудно се постига, разсейва страха, но и заслепява. Тя кара човека никога да не се съмнява в себе си. Тя му дава увереността, че той може да направи всичко, каквото поиска, понеже вижда ясно всичко. И той става смел, защото е наясно и не се спира пред нищо, защото всичко му е ясно. Но това е заблуда. То е като нещо незавършено. Ако човек се предаде на тази измамна сила, той ще се поддаде на своя втори враг и само ще се върти из учението. Той ще се втурва, когато трябва да бъде търпелив, и ще бъде търпелив, когато трябва да се втурне. И ще се лута из учението, докато загуби способността си да направи нещо повече."


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: миа в 27-02-2016, 10:51:26
"Един мъж мечтаел за по-добър живот. Не му харесвал домът, в който живеел, дрехите, които носел. Въобще, нищо от това, което го обкръжавало. Питал се, защо някои имат всичко, за което може да се мечтае, а той няма нищо. "Само ако имах хубава къща, красива жена и много пари, бих могъл да бъда щастлив" - мислел си той по цели дни. И веднъж срещнал Вълшебник.

-Чух мислите ти - казал Вълшебникът. - И съм готов да ти помогна. Кажи ми какво искаш и ще изпълня желанието ти.

Мъжът отначало не можел да повярва на щастието си:

-Нима става така? Просто да поискам и всичко да се изпълни! Навярно ще искаш нещо в замяна?

Но Вълшебникът отвърнал, че нищо не му трябва.

-Ти се молиш отдавна и помислих, че точно знаеш какво ти е нужно. Просто поискай и ще се сбъдне!

-Чудесно! - зарадвал се мъжът. - Трябва ми голяма, луксозна къща. Жена - красавица, но да умее и да готви. Нужно ми е още да имам винаги много, много пари!

-Добре! - казал Вълшебникът. - Легни да се наспиш и когато станеш утре, ще имаш всичко това.

Действително, на следващата сутрин мъжът се събудил в голям, разкошен дом, посрещнала го ослепителна красавица, а закуската вече била готова. Всичко било великолепно. В банката имало открита сметка на негово име и колкото и да теглел от нея, тя непрекъснато се попълвала. Отначало мъжът не можел да повярва, че това се случва с него. Той бил просто във възторг!

Но минавали дни и месеци, в живота му нищо не се променяло. И той не можел да разбере, какво все пак не му достига, какво може още да му е нужно, когато има всичко. Със сигурност чувствал, че така и не е придобил желаното щастие. И отново започнал да призовава Вълшебника.

-Защо не съм щастлив, след като имам всичко? - попитал мъжът Вълшебника, когато той се появил отново.

-Изпълних всичко, което поиска. Наслаждавай се на щастието си!

-Не мога. Чувствам се самотен в този огромен дом. Красивата жена не ме радва, парите не ми носят удовлетворение. Защо? Отговори ми, Вълшебнико!

-Ти поиска дом, но не и топлина и уют в него! Поиска красива жена, но не и любов и разбиране! Поиска пари, но не и свободата, силата и радостта, които могат да ти донесат!

Мъжът се зарадвал:

-Благодаря ти! Стана ми напълно ясно и искам всичко това. Дай ми го!

-Е, след като всичко си разбрал, иди и го създай сам! - казал Вълшебникът и изчезнал.

Мъжът се пробудил в предишния си дом, сам, без жена и пари. Но затова пък притежавал увереността и знанието за това, какво иска наистина." :love_026:


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: миа в 27-02-2016, 10:57:37
Попитали мравката:

Кой е най- важния момент в живота?
-Сегашния. :whistling2 - emotloader:

Кое е най-важното нещо, което трябва да бъде свършено?
-Да се заемеш с това, което е пред теб. :weight_lift:

Кое е най-голямото благоденствие?
-Да стъпваш по земята. :Content_22: :peperudi: :love_028:
                       Из трилогията Мравките на Бернар Вебер


Титла: Re:А ! Наистина ли приказка?
Публикувано от: бате Бино в 26-06-2017, 13:15:04
ДЕНИЦА

 от  Стоян Вълев


Илинка не случи на мъж, Радко се впиянчи, не издържа да го третират като роб.

И не издържа, защото бе завършил две висши образования, знаеше езици, но не умееше да мълчи пред началниците.

И те го уволняваха, а често и нареждаха на бодигардовете си да го пребиват.

За заплащане и дума не ставаше – само щеше да му се увеличи боят...

Така Радко постепенно се сдружи с разни негодници, които все намираха пари за пиене и Илинка вече не помнеше откога не го е виждала трезвен.

Явно Радко осъзнаваше, че това, което върши, граничи с лудостта, защото като видеше Илинка и децата, мигом се разплакваше...

Илинка бе работила какво ли не, а като се родиха децата, започна да чисти апартаменти – плащаха й по някой лев, но по-важното беше, че често й разрешаваха да взема децата със себе си. Те бяха тихички, кротички, не си позволяваха нищо детско, даже се опитваха да й помагат при почистването, но тя не им позволяваше, за да не се разсърдят собствениците на апартаменти...

Илко бе на пет годинки, а Деница вече на десет години. Най-често не вземаше Деница със себе си, а я оставяше в гарсониерката, която обитаваха – тя си четеше и рисуваше. Рисуваше с молив – за четки и бои не можеше и да се мечтае.

Рисуваше Деница не само денем, но и нощем – при пълнолуние.

Рисуваше и сякаш бързаше, надпреварваше се с нещо, ама какво?

Момиченцето нямаше приятелки, защото бе бедно облеченка, с оръфани обущенца, а децата от класа й се подиграваха и я тормозеха. Деница не се оплакваше, но майка й всичко научаваше от съседските деца.

Един ден Илинка забеляза, че Деница рисува себе си като мъртва. Това я стресна, дори я ужаси.

- Защо се рисуваш така? – попита Илинка детето и изтръпнала, зачака отговора.

- Мамо, моля те като умра да сложиш в ковчега ми молива и блокчето.

- Какво говориш?! – сепна се Илинка.

- Аз скоро ще умра, мамичко, знам, че така ще стане. - прошепна детето и помоли: - И рокличката с цветенцата искам да ми облечеш, много си я обичам.

Тази рокличка Илинка бе намерила до един контейнер и я взе, оказа се като размер тъкмо за Деница. Излъга я, че я е купила, но тя не й повярва.

Най-лошото беше, че Деница започна да си събира багаж, сякаш щеше да заминава за нейде си. Взе двете си оръфани от разгръщане и четене книжки и рече на майка си:

- Тях няма да вземам, нека останат за брат ми.

Но молива и блокчето си взе.

Илинка по цели нощи плачеше тихо, безшумно уж, но детето усети и една вечер се промъкна до нея.

- Не плачи, мамичко! – предложи детето.

- Аз не плача – опита се да я излъже майката.

Двете ръчички на детето обгърнаха мокрото от сълзи лице на Илинка и тя разбра, че лъжата й е изобличена.

- Защо си толкова сигурна, че скоро ще умреш? – попита майката.

- Все сънувам как съм умряла. Аз Му се молих да не умирам, но Божето каза – не, не може! Искам като дойде време да умирам да съм те прегърнала, мамичко, както сега! – изплака детето.

И умря.