Начало   Помощ Вход Регистрация  
Форум Земя назаемОбщи темиКнигиТема: А ! Наистина ли приказка?
Страници: [1] 2 3 4   Надолу
Изпечатай
Автор Тема: А ! Наистина ли приказка?  (Прочетена 35048 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
бате Бино
Заместник админ
Hero Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 3858


дипломиран рекреативен специалист


« -: 06-10-2009, 00:40:53 »

Така както си седях , си викам : Такъв голям форум ,толкова много статии ,мнения , рецепти , заяждания ...  Направо супер.Появиха се и стихотворения, а  даже въведохме и музиката под формата на поздрави.
 Само  приказка все още няма ! 
Реших да публикувам тук моята любима детска приказка. Предполагам ,че няма да съжалявате за отделеното време.

                                                                                                                   
Ангел Каралийчев

                               Грехът на дяда Иван                         

 
Една сутрин пред желязната порта на Рая се спря една душа: дядо Иван Брадата, кметът на село Ръжево. Портата беше заключена. Дядо Иван извади от пояса си чугунената лула и почука тихо три пъти. Тежката Божия врата се открехна и отвътре подаде сънена глава свети Петър, ключарят. Един голям ключ висеше на кръста му.

— Кой хлопа?

— Аз съм, дядо Иван, старият кмет на Ръжево. Не ме ли познаваш, свети Петре?

— Не те познавам. Защо си дошел?

— Защото съм праведник. Свършиха се годините ми на долната земя. Догоря свещта на живота ми. Па и на мене ми дотегна селото да управлявам и добрини на хората да правя. Дойдох ви на гости. Приемате ли ме, или не ме приемате, не питам. Дощя ми се да се изтегна под някое райско дърво, да се порадвам на райската хубост и да си почина. Уморих се, свети Петре, да господарувам.

— Хубаво си намислил — рече свети Петър, — ама чакай по-напред да видим праведен ли си, че тогава ще те пусна в рая.

— Абе то, колкото за праведното, аз ако не съм праведен, кой друг ще бъде, ами кажи ми ти — има ли в Рая дебели сенки?

— Има.

— Научен съм лятно време да си полежавам на тревата под сенчици. Ами мухи има ли?

— Има ги.

— Хапят ли много?

— Райските мухи са кротки като овчици, кацат на ушите на човека, ама не хапят.

— Хеле-а — викна дядо Иван, — на долната земя мир няма от тях. Не можех да си подремна като света.

Свети Петър посегна и откачи кантарчето, което висеше окачено на един гвоздей пред райската порта.

— Какво е туй нещо? — попита дядо Иван.

— Не виждаш ли — кантар.

— Какво теглиш с него?

— Доброто и злото, което вършат хората на земята. Сега ще претегля и тебе, да видим какъв човек си бил. Ти кажи една по една всичките добрини, които си сторил през живота си. Ще ги натрупаме в дясното блюдо, а в лявото аз ще сложа твоя грях — ей го: една малка капчица. Ако натежи доброто — добре дошел в Рая, дядо Иване!

Дядо Иван се почеса по тила и захвана да нарежда:

— Най-напред, свети Петърчо, да сложим чешмата сред селото, дето я правих през деветстотин и седмото лято. Два чучура и девет каменни корита — по-хубава чешма от нея — здраве! Водата й е бистра като елмаз. Гърнето увира само с една вода. Цялото село слиза вечер да напълни менците. Момите и ергените там разменят китките си. Там спират керваните на делиорманските турци, които карат дялано дърво към Тракия и плискат с прохладна вода гърбовете на биволите си. Как ти се струва? Май че само тази добрина стига на дяда Ивана.

— Малко е — рече свети Петър, като понадигна кантара.

— Щом като е малко, да сложим големия каменен мост над Янтра. Ти минавал ли си, Божи ключарю, по него? Не си минавал. Мини някога, ако ти се падне път, да видиш колко е висок. Свят ще ти се завие, щом погледнеш надолу към водата. Мост направих за чудо и помен! Преди години там имаше една нищо и никаква дървена минушка и щом додеше по-голяма вода — дигаше я. Сега мостът е като кале — с топ да го биеш, не можеш го разби. Хилядо жълтици начетох на майсторите за него. Малко нещо ли са?

Свети Петър пак вдигна блюдата:

— Лекичък е, дядо Иване, и мостът над Янтра. Грехът ти много тежи. Казвай още!

— Тъй ли — замисли се дядо Иван, — тогава да сложим и новата черква! Виждаш ли я? Белее се насред село и високо над върховете на най-високите орехи грее Божият кръст. Ами вътре да влезеш — главата ще ти се завърти! Ония ми ти куни, писани от най-добрия живописец, ония ми ти златни и сребърни кандила, ония ми ти грейнали полилеи. Седем години време съм я градил. Какво тичане беше. Имах девет стари тополи на ливадата — харизах ги на черквата. Всичките тухли и керемиди са от моята керемидарница. Сън не ме хващаше тогава. Не ти се хваля, нито ти се оплаквам. Каквото съм правил — за душата ми е било.

Свети Петър трети път издигна малкия кантар, но дясното блюдо отскочи пак високо нагоре, а лявото, гдето беше грехът, натегна надоле до земята.

Дядо Иван побледня като платно, уплашено погледна божия ключар и нищо не разбра.

— Нямаш ли други добрини? — запита свети Петър.

— Нямам — отговори ръжевският кмет. — Кажи, какъв е моят грях?

— Тежък.

— Че може ли една нищо и никаква капчица да бъде по-тежка от моста, чешмата и черквата? Ти се шегуваш, свети Петре, намислил си да ме плашиш.

Свети Петър се усмихна горчиво:

— Не се шегувам, дядо Иване, не те плаша, ами грехът ти много тежи.

— Кажи да го чуя. Свети. Петър почна:

Помниш ли, когато майсторите свършиха каменния мост през есента? Тъкмо бяхте овършали житото. Ти повика трима попове да осветят новия мост. От девет села слязоха хора да го видят и да се радват на веселбата. Що вино се проля него ден! Какви гайди свириха на хорището! Тогава, ако ти е на ума, пред моста, седнал в праха, протягаше черна напукана ръка един гладен слепец. И устните му шъпнеха нещо, а думите не се чуваха. Ти се зададе откъм село, пийнал, с бъклица. Когато мина покрай слепеца и видя протегнатата му ръка, не бръкна в пояса да потърсиш кесията си, ами се наведе, взе от земята едно камъче, пусна го в ръката и рече:

— На, от него аз цял мост направих!

Слепецът попипа камъчето, преглътна обидата и нищичко не каза, но в сляпото му око полека преля една бистра сълза и заблестя. Тая сълза сложих на лявото блюдо. Видиш ли я — тя тежи толкова много.

Дядо Иван наведе глава и пое надолу към пъкъла.



Активен

Болницата беше прочута със своите готвачи.
Лейла
Sr. Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 313


« Отговор #1 -: 06-10-2009, 10:52:18 »

бате Бино, много е хубава тази приказка, не я знаех. Цялата настръхнах на финала, благодаря ти.
Активен

Самотата е най-скъпо платената свобода.
Radula
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 710


WWW
« Отговор #2 -: 06-10-2009, 15:56:15 »

И аз не я знаех. Много силна наистина...
Активен

Remember the importance of gratitude and appreciation in all areas of your life. Make time in each day to connect with God and with yourself.
desi82
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 1408


Ние сме това, което ядем!


« Отговор #3 -: 06-10-2009, 17:37:03 »

Отдавна но бях чела приказка! Припомних си детските години когато най-обичах да чета приказки! Smiley
Активен

Вери
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 2153


WWW
« Отговор #4 -: 06-10-2009, 19:15:19 »

Поучително и хубаво...
Активен
mariiina
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 1462



« Отговор #5 -: 07-10-2009, 14:28:03 »

 :kisss:Аз даже днес я разказах  на едни шевръкливи седмокласници... сърце
Активен

...могъщият се бори само със могъщ...
Даниела
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 1580



« Отговор #6 -: 07-10-2009, 16:11:09 »

Много обичам приказките на Ангел Каралийчев  сърце...Любима ми е Майчина сълза  сърце

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне. Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ? Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.

— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.

— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.

— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: Аз съм сълза.

— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.

— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:

— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.

— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.

— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.

Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото, лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.

— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.

 



Активен
Даниела
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 1580



« Отговор #7 -: 07-10-2009, 16:13:32 »

И още една любима...толкова са много...

Крилатият пленник

Навън валеше ситен сняг. Затрупаното село глъхнеше сънено под топлата снежна покривка. Градинската ябълка трепереше над плета като млада невеста, пременена и накитена с бяло цвете. Под стряхата три гладни врабчета ровеха сламките и търсеха житни зрънца, останали от лятната вършитба. Иванчо стоеше до прозореца, бършеше с длан запотеното стъкло и гледаше жадно как рошавите сиротни птички наближават капана му. Иванчовият капан беше направен от две почернели керемиди, похлупени една върху друга. В долната имаше шепа жълто просо, а горната стоеше подпряна леко с две пръчици — отдолу чаталче, а отгоре права клечка. Тя крепеше похлупака полуотворен. Щом едното от врабчетата видя просото в капана, радостно зачурулика и се втурна да кълве. Другите две се озърнаха наоколо, не посмяха да приближат и сякаш почнаха да думат на другарчето си:

— Внимавай, тая работа не е чиста!

Ала гладното пиле не ги слушаше. То влезе в капана, почна лакомо да кълве и, без да ще, докосна с крак чаталчето. Щом размърда клечката, горната керемида падна и го захлупи. Врабчето остана в тъмнина. Двете негови другарчета отлетяха уплашени. Иванчо изкрещя, втурна се по чорапи навън, затече се под стряхата, грабна капана с крилатия пленник, влезе с него в затоплената стая, затвори хубаво вратата и дигна едната керемида. Врабчето шумно изхвръкна. То помисли, че е вече свободно, дигна се стремително нагоре и удари крилете си в тавана, кривна към прозореца, почна да пърполи, заудря с главичката по железните пръчки; най-сетне падна отмаляло и Иванчо го хвана.

— Пипнах те — рече той, — сега ще намеря ножица и ще ти отрежа крилете, че тогава да видим как ще хвърчиш!

Голямата ножица, с която мама режеше плат, беше окачена на един гвоздей.

— Почакай малко да се върне мама! — закани се той на врабчето. — Тя ще ми снеме ножицата.

И мушна птичето в пазвата си. Седна до прозореца и се замисли.

— Туп-туп-туп! — тупкаше Иванчовото сърце.

— Кой тупка тъй? — попита врабчето.

— Аз тупкам — отвърна сърцето.

— Че кой си ти?

— Иванчовото сърце.

— Знаеш ли — почна да се оплаква птичето. — Иванчо иска да ми реже крилете с ножица.

— Ох, тоя Иванчо все пакости върши! — въздъхна дълбоко сърцето.

— Можеш ли да ми помогнеш?

— Аз не мога — отвърна сърцето, — защото Иванчовото ухо е пълно с памук и да викам, няма да ме чуе, ама ще кажа на съня.

Падаше вечер. Селото полека потъваше в синя мрачина. Ваньовият сън стоеше невидим пред момчето и му гъделичкаше клепачите.

Сърцето повика съня и му разказа какво иска да прави Иванчо.

— Помогни на врабчето! — рече то.

— Добре — прошепна тихо сънят и затвори Иванчовите клепачи.

Заспа малкото момче и насън тръгна по снега. Вървеше босо в една вековна гора по крива снежна пътека. Искаше му се да хапне, нещо, да си подкрепи силите, искаше му се топлинка, да си посгрее ръцете, ала нямаше нито хляб, нито огън в бялата снежна гора. Не щеш ли, изведнъж между старите отрупани със сняг дървета видя малка червена къщурка, а пред къщурката стои голямо дървено корито — подпряно като капан. Под коритото съзря чиния. В чинията — цял резен сирене, бяло като сняг. До сиренето — порязаница хляб. Зъбите му затракаха от глад. Боязливо приближи и се озърна наоколо: няма жива душа. Без да мисли много, гладното момче се наведе под коритото и протегна ръка. Но щом докосна хляба, коритото щракна, падна и го похлупи. Иванчо почна да рита, почна да вика, колкото му глас държи, но от устата му не излизаше нито един звук. От червената къщичка се показа една белокоса бабичка. Тя дигна коритото, хвана Иванчо за крака, погледна го в очите и: викна:

— Ах, ти ли си оня, дето ловиш с керемиди малките врабчета? Чакай сега аз да те науча!

Повлече го по снега, внесе го в къщи и откачи от стената една грамадна ножица, която беше направена от две кръстосани саби.

— Какво ще правиш с мене? — попита разтреперан като лист Иванчо.

— Ще отрежа ръцете, които хващат с капани беззащитните врабчета и се гласят да им режат крилцата с ножица!

И белокосата бабичка разтвори страшната си ножица. Иванчо почна да се дърпа ужасено. Опита се да побегне. Бабичката го хвана с костеливата си ръка и викна:

— Стой!

— Олеле! — изпищя с цялото си гърло Иванчо и се стресна.

Събуди се и се озърна. Наоколо нямаше никой. Само той лежи в помръкналата стая и врабчето в пазвата му. Сгушило се бедничкото на топличко, тихичко писука. Иванчо дълго си търка сънените очи. Сетне стана прав, бръкна в пазвата си, извади притихналото пиле, нежно го допря до бузата си отвори прозореца и го пусна.

Врабчето хвръкна и потъна в хладната зимна вечер.

 

Активен
Petko
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 2359



WWW
« Отговор #8 -: 07-10-2009, 16:38:52 »

Супер са, макар и малко тъжни тъжен... чак ще ревна
Активен

“Постоянното развитие е природен закон и този, който постоянно се опитва да поддържа своите догми, за да изглежда последователен, изпада в затруднено положение.” Махатма Ганди


“Най-важното нещо при храненето е да ядеш с благодарност.” Петър Дънов
Лейла
Sr. Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 313


« Отговор #9 -: 07-10-2009, 20:35:23 »

Ох Петко, аз си помислих, че само аз  тъжен... чак ще ревна , че ми е толкова криво днес  и тези приказки много ме разчувстваха.
Мерси Даниелка  flowers2
Активен

Самотата е най-скъпо платената свобода.
vasilena
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 1059


« Отговор #10 -: 08-10-2009, 08:17:47 »

И аз харесвам много Ангел Каралийчев,но наистина приказките му са тъжнички.....и разказите също,особено "Гробът го вика".Може да се дължи на фактът,че той има починало дете или и 2те му деца бяха починали.
Активен
mariiina
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 1462



« Отговор #11 -: 20-11-2009, 16:16:02 »

 :kisss:А некой да е чел Ричард Бах...или Джеймс Редфийлд,Едгар Кейси, Рудолф Щайнер, Елена Блаватска ил пък Платона- древния...Да... все стожери на еволюцията на човешкия дух!!! сърце
Активен

...могъщият се бори само със могъщ...
benato
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 1467



WWW
« Отговор #12 -: 20-11-2009, 18:54:36 »

Последния да затвори вратата Grin
Активен



GO GREEN
"Когато човек твърди, че не иска да говори за нещо, той обикновено иска да каже, че не е в състояние да мисли за нищо друго." -Джон Стайнбек - "На изток от Рая".
mariiina
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 1462



« Отговор #13 -: 23-11-2009, 09:54:25 »

 :kisss:Тъз врата нема затваряне, сине, нема... сърце
Активен

...могъщият се бори само със могъщ...
bpa
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 694



« Отговор #14 -: 14-12-2010, 17:42:39 »

И аз харесвам много Ангел Каралийчев,но наистина приказките му са тъжнички.....и разказите също,особено "Гробът го вика".Може да се дължи на фактът,че той има починало дете или и 2те му деца бяха починали.

Тъжни, но мисля, че всяко дете задължително трябва да ги е прочело поне по 5 пъти, и да е написало съчинение-разсъждение по най-важните от тях, в което да описва поуката от тях.
Защото днешните деца не знаят елементарни неща...

Аз много съжалявам, че не намерих една от любимите си приказки, но тук ще се опитам да я преразкажа съвсем накратко.

Веднага щом изгряло, Слънцето започнало да раздава щедро лъчите си на всеки, когото видело от
небосвода - дървета, птици, хора... Един буреносен облак с тежък нрав мърморел под носа си :
-
Активен

Винаги има и друг начин !

Провежда се лекарски конгрес. Става председателя и започва речта си с патос
-Колеги,ние лекарите имаме много врагове на този свят...
Чува се глас от залата
-И още повече на оня свят
bpa
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 694



« Отговор #15 -: 14-12-2010, 17:53:03 »

без да искам натиснах две грешни копчета на клавиатурата и темата се "самопубликува" самоволно, затова пускам края на приказката на второ съобщение, надявам се да не ме уличат в "спам" Smiley
   -  Пръскай, разхищавай, подарявай, да видим какво ще ти остане довечера...
Вечерта, след като обиколило цялата земя, Слънцето седнало и преброило лъчите си. Не липсвал нито един.
Когато разбрал този факт, буреносният облак се ядосал ужасно много и се изсипал във вид на град над земята.

P.S. Специално за Баба  - ако ще я разказваш тази приказка на "шевръкливите" седмокласници, може да си побеседвате върху поуката - дали е "на далавера" да си като Слънцето Smiley

Активен

Винаги има и друг начин !

Провежда се лекарски конгрес. Става председателя и започва речта си с патос
-Колеги,ние лекарите имаме много врагове на този свят...
Чува се глас от залата
-И още повече на оня свят
mariiina
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 1462



« Отговор #16 -: 16-12-2010, 08:31:41 »

 :kisss:А, те тва за далаверата ...е мнооооого ънтересно!!!Хайде всеки от нас да опитва да раздава както слънцето и въздуха и водата...безззззззз да се надява....пробвайте ,бе деца , пробвайте...аз ви обещавамммммммм...нема да загубите!!!!И след половин година...да видим ...кой къде е и какъв е!!! мъдър
Активен

...могъщият се бори само със могъщ...
bpa
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Публикации: 694



« Отговор #17 -: 16-12-2010, 22:16:01 »

:kisss:А, те тва за далаверата ...е мнооооого ънтересно!!!Хайде всеки от нас да опитва да раздава както слънцето и въздуха и водата...безззззззз да се надява....пробвайте ,бе деца , пробвайте...аз ви обещавамммммммм...нема да загубите!!!!И след половин година...да видим ...кой къде е и какъв е!!! мъдър

Знаех си, че ще оцениш приказката и "поуката" Smiley
Активен

Винаги има и друг начин !

Провежда се лекарски конгрес. Става председателя и започва речта си с патос
-Колеги,ние лекарите имаме много врагове на този свят...
Чува се глас от залата
-И още повече на оня свят
mesechka
Jr. Member
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 69



« Отговор #18 -: 05-01-2011, 15:34:57 »

Много е тъжна тази за греха на дяда Иван, най лошото е, че вече не може да върне нещата....

Аз също много обичам приказките, но първата ми асоциация беше с "Приказка без край" на Михаел Енде, много мъдра книга, уж детска, но какви неща има там.....
Активен
бате Бино
Заместник админ
Hero Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 3858


дипломиран рекреативен специалист


« Отговор #19 -: 22-03-2011, 00:42:29 »

Време е за нова приказка. Smiley   Все пак мина година и половина от последната. Нещо няма активност, та викам да побутна темата. Smiley

(резюме на епизод от Брахма Пурана)

Преследването на дивеч е начин на живот за ловеца. Така той
осигурява препитание за себе си и своето семейство. Някога жи-
вял ловец, който отишъл в гората на лов. Разпънал мрежата си
като капан за птици и дивеч.
Но в този ден, чак до залез слънце, не хванал нито звяр, нито
птица. Тъкмо когато щял да прибере мрежата си, един женски
гълъб се оплел в нея. И като решил, че тази гълъбица е дошла
сама1 по Божията повеля, ловецът я поставил в клетка.
Внезапно времето се променило. Небето се помрачило.
Заизсипвала се градушка и затрещели гръмотевици.
Ловецът осъзнал, че самият той е в капан на лошото време.
Бил прегладнял и напълно прогизнал. Младият мъж потрепервал
и зъбите му тракали от студа. Скоро обезумял от страх, че няма
да се измъкне жив. Децата му щели да го чакат напразно. Наме-
рил подслон под едно дърво.
Случайно или не, това било дървото, което било дом на гълъ-
бицата в клетката. Тя имала гнездо в клоните, а там друг гълъб,
нейна сродна душа, я чакал да се върне. Гълъбицата разпознала
дървото и чула гукането на съпруга си.
И се провикнала към него:
– Пленница съм на този ловец. Не тъжи за мен! Той ни е гост,
който се спря на прага ни. Ще загине от глад и студ. Притеснява
се и за децата си, които го чакат гладни. Жената и малките му го
чакат да се върне, както ти очакваш мен. Ще е грях, ако гост за-
гине от глад и студ пред нашата врата. Той ни е враг, но се
намери в загубено време. Плени ме, но това е заради мои стари
кривини, които ще трябва да изправя. Изпълни дълга си! Гос-
тите трябва да бъдат почитани, сякаш са богове или духове на
предците. Гостолюбието прави всички да са щастливи и сити.
Той не моли за нищо, но е наш дълг да се погрижим за него.
Макар да те нарани, като плени съпругата ти, той си остава наш
гост. Щастлива съм, че животът ми ще придобие висш смисъл,
като се жертвам за гладното семейство на този ловец.
И като чул тези думи на жена си, гълъбът усетил как добър
дух се вселява в него. Превъзмогнал личните си неволи и тъгата,
а после долетял под дървото.
И казал на ловеца:
– Ти си мой гост и мой брат. Измъчват те студ и глад. Мой
дълг е да ти помогна даже ако това ще ми струва живота. Бъди
търпелив, докато потърся нещо за твоето спасение!
И като казал това, гълъбът полетял към небесата.
Върнал се с горяща клонка в клюна и я пуснал в една купчи-
на сухи листа. Огънят спасил ловеца от студа. Докато младият
мъж се греел, гълъбът кръжал над пламъците.
И казал:
– О, ловецо, ти намери спасение от студа. Сега засити глада
си с месото ми!
Гълъбът се хвърлил в огъня.
Изненадан, ловецът възкликнал:
– Ах, ти се пожертва за мен! Аз съм грешник, който убива не-
винни птици и животни, за да се храни с тях. Проклет да съм!
И отворил клетката, за да освободи гълъбицата.
Но ловецът бил още по-изненадан, когато женската птица на
свой ред казала:
– Моят съпруг се жертва, за да засити глада ти. Това дърво бе
наш дом. Ти намери подслон под него. Така се спаси от студа и
глада. Ти стана наш гост. Дълг на Стопаните е да се грижат
радушно за гостите. Моята сродна душа изпълни дълга си. Не се
безпокой за нас! Така е било Писано. Приеми изпеченото месо
на съпруга ми! А за мен вече няма смисъл да живея, ако съм из-
губила сродна душа. Ще я последвам. Нека моето месо бъде за
твоето гладно семейство!
И като казала това, гълъбицата също се хвърлила в огъня.
Ловецът бил разтърсен. Не можел да намери покой и вече не
знаел какво да стори. Допрял длани в знак на благодарност. То-
гава две огнени пламъчета се вдигнали над огъня. И се понесли
заедно към небесата.
Ловецът захвърлил оръжието и се зарекъл пред висшите сили
да отгледа децата си, като им показва цял живот какво е да си
добър Стопанин. Мястото на тази случка в наши дни се нарича
„Капот Тирт“1 и е близо до брега на свещената река Годавари.
1 „Храм на гълъбите“.__
резюме на епизод от Брахма Пурана
Активен

Болницата беше прочута със своите готвачи.
Страници: [1] 2 3 4   Нагоре
Изпечатай
Форум Земя назаемОбщи темиКнигиТема: А ! Наистина ли приказка?
Отиди на: