Начало   Помощ Вход Регистрация  
Форум Земя назаемОбщи темиКнигиТема: А ! Наистина ли приказка?
Страници: 1 2 [3] 4   Надолу
Изпечатай
Автор Тема: А ! Наистина ли приказка?  (Прочетена 34762 пъти)
0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.
бате Бино
Заместник админ
Hero Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 3844


дипломиран рекреативен специалист


« Отговор #40 -: 26-12-2012, 10:39:05 »

„Пред Закона“ – Франц Кафка

Пред портата на Закона бди устрашаваща охрана – плещест Пазач. При този Пазач дохожда Човек от село и моли да влезе в Закона. Но Пазача казва, че сега не е моментът, в който може да го пусне. Човекът размисля и после пита дали по-късно ще му се разреши да влезе.
– Възможно е – отвръща Пазача, – но сега НЕ!
Тъй като портата на Закона по начало винаги е широко разтворена, а Пазача понякога загърбва от скука чакащия отвън, Човека при всеки сгоден случай се опитва да надникне вътре.
Пазача забелязва това, подсмива се под мустак и подмята:
– Ако чак толкова те блазни, опитай все пак да влезеш, въпреки моята забрана. Но помни – аз имам власт. И съм най-нисшият пазач. От зала на зала, пред вратите стоят пазачи с все по-голяма власт. Дори аз не мога вече да понеса страховития вид на третия след мен.
Такива затруднения селянинът никак не бил очаквал, та нали Закона трябва да е достъпен за всекиго и всякога, помислил си той? Разглеждайки изучаващо Пазача с неговия рунтав кожух, орловия му нос и дългата рядка черна татарска брада, решил, че все пак ще е по-добре да почака, докато получи надлежен пропуск. Пазача милостиво му подава ниско столче и му позволява да седне отстрани до вратата и да чака.
Там той проседява дълги дни и дори години. Прави многократни неуспешни опити да го допуснат вътре и дотяга на Пазача с молби и увещания. Пазача понякога го подлага на малки протоколни разпити, пита го за родния му край и разни незначителни неща, но задава въпросите си някак безучастно, както имат навика да правят големците… И всеки път му казва, че още не може да го допусне. Човека, който се е запасил добре с продоволствия за своето пътуване, дава мило и драго, за да подкупи пазача с домашно пприготвени вкусотии. Онзи приема с охота всичко предложено, но наред с това му прави бележка:
– Вземам го, само за да не си мислиш, че си пропуснал да сториш нещо.
През всичките тия дълги години на чакане Човека почти не откъсва очи от Пазача. Понякога забравя за съществуванието на другите пазачи и този, първият, му се струва единствената пречка, за да влезе и живее спокойно в Закона. През първите години на чакане той проклина лошия си късмет – при това съвсем безпардонно и шумно, но по-късно, когато старостта съвсем отнема силите му, вяло мърмори под носа си. Вдетинява се, и понеже през дългогодишното изучаване на Пазача е опознал и бълхите в яката на кожуха му, моли дори бълхите да му помогнат и да придумат коравия пазвантин. Накрая от взиране зрението му съвсем отслабва и той не знае дали около него действително притъмнява, или просто го мамят очите.
Впрочем, той полека започва да провижда с измъчените си сетива, че в мрака има блясък, който струи на талази от портата на Закона. Но вече не му остава много да живее, изчерпан е от умора и разочарование. В предсмъртно усилие той прелиства за последно в ума си пожълтелите страници на отлитащия вече живот и в главата му изплува като огромна въпросителна един въпрос, който досега никога не се бе сещал да зададе на Пазача. Помахва му едва доловимо с ръка, тъй като вцепеняващото се тяло съвсем отказва да му служи. Пазача се привежда съвсем ниско над него, за да го чуе, защото разликата в ръста им е станала още по-голяма, и то не в полза на човека.
– Сега пък какво още искаш да знаеш? – процежда през зъби Пазача. – Ти си ненаситен на отговори!
– Нали всички се стремят към Закона – прошепва немощно Човека, – тогава защо през всичките тия години никой, освен мен, не поиска да влезе в Него?
Пазача разбира, че Човека вече се скончава, и за да достигнат словата до глъхнещия му слух, прокрещява:
– Тук никой друг не можеше да влезе, защото този Вход бе определен само за теб! Отивам сега да го затворя.

(Взето от  http://www.otizvora.com/2012/12/5048/  )
« Последна редакция: 26-12-2012, 10:42:28 от бате Бино » Активен

Болницата беше прочута със своите готвачи.
бате Бино
Заместник админ
Hero Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 3844


дипломиран рекреативен специалист


« Отговор #41 -: 05-02-2013, 11:30:59 »

    НИЩИЯ
 
    И. Тургенев

Разхождайки се по улицата, ненадейно пътя ми препречи изпаднал в крайна немилост дрипав старик. Възпалени, сълзливи очи, посинели устни, дрехи от груби парцали, нечисти рани… О, как безобразно крещеше бедността от вида на това нещастно човешко същество!

Той протегна към мен своята зачервена и подпухнала мръсна длан, свита подобно на просешка лъжица. Старикът видимо стенеше и вопиеше за помощ. Спонтанно започнах да пребърквам всичките си джобове… Ни портфейл, ни часовник, ни дори шал не бях вземал със себе си. А нищия чакаше… с протегната ръка, немощно олюляваща се пред погледа ми, от време на време разстрисаща се в старчески тремор.

Изтерзан и смутен, аз поех в дланите си тази мръсна треперлива ръка.

— Не търси братко, нямам нищичко в мен.

Нищия спря върху мен своите възпалени очи, а неговите посинели от студ устни се извиха в топла усмивка — и той на свой ред стисна с двете си ръце моите изстинали пръсти.

— Какво пък, братко — промълви той, — и за това ти благодаря. Това също е подаяние, брате.

В този миг разбрах, че и аз също получих пребогато подаяние от моего брата.


(http://www.otizvora.com/2013/02/5307/)
« Последна редакция: 05-02-2013, 11:33:34 от бате Бино » Активен

Болницата беше прочута със своите готвачи.
Wish
Jr. Member
**
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 70



« Отговор #42 -: 12-03-2013, 14:01:17 »

В ръцете ти

Живяла някога една мъдра сляпа старица. Тя била дъщеря на роби и къщурката й се намирала извън града. Мъдростта й била добре позната, а славата й се носела надлъж и нашир. Един ден пакостливи младежи решили да скроят на старицата номер. Отишли при нея, а единият я попитал:
—  Стара жено, аз държа в ръката си пеперуда. Кажи дали е жива, или мъртва.
Жената не отговорила, защото не можела да види нито тях, нито какво държат в ръцете си. Тогава те повторили въпроса си:
— Жива ли е пеперудата, или мъртва?
Мълчанието било нейният отговор. Тя се замислила, защото прозряла намеренията им. Ако кажела, че пеперудата е жива, те щели да я стиснат и убият, за да докажат, че не е познала. А ако кажела, че е мъртва, щели просто да я пуснат да излети от ръцете им.
Старицата мислила дълго, а младежите започнали да се кикотят, щастливи, че са я хванали натясно. Накрая жената казала спокойно, но твърдо:
— Не знам дали пеперудата е жива или мъртва, нейния живот е във вашите ръце.
« Последна редакция: 12-03-2013, 14:04:45 от Wish » Активен
Тихия
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 741


Болката е неизбежна. Страданието - по желание.


« Отговор #43 -: 12-03-2013, 16:15:24 »

Веднъж попитали Конфуций какво е смъртта и той отговорил: „Защо ме питате за смъртта, след като не знаете как да живеете?“
Всъщност страшна е не смъртта, а това което умира в теб докато си жив...
Активен

Да виждаш е събитие на съзнанието, а не зрителна реакция.
Dafni
New
*
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 8



« Отговор #44 -: 25-08-2013, 22:23:11 »

— Управляват ви — каза Ричард, а гласът му се поне се над множеството — подли
малки човечета.
Тълпата отново ахна. Приказките срещу Братята със сигурност бяха ерес, а
вероятно и държавна измяна.
— Какво е моето престъпление? — високо попита Ричард. — Дадох ви да видите
нещо красиво, посмях да изразя убеждението си, че имате право да гледате
каквото си искате. Нещо по—лошо… казах ви, че животът си е само ваш.
Тълпата започна да мърмори. Гласът на Ричард мощно се извиси, настоявайки да
бъде чут над шепота на множеството.
— Злото не е едно цяло, а сбор от безброй малки злини, измъкнати от калта от
нищожни хора. Като живеете под управлението на Ордена, вие сте заменили
богатството на въображението си за сивата мъгла на посредствеността,
плодотворното вдъхновение на желанията и напредъка за безмозъчен застой и бавно
разложение, прекрасния нов свят на опита за страхливото блато на апатията.
Със заковани погледи и стиснати устни хората слушаха. Ричард замахна над
главите им с чука без усилие, а инструментът придоби елегантността на кралски
меч.
— Заменили сте свободата си дори не за паница супа, а само за празните
приказки на някакви хора, които твърдят, че ви се полага паница супа, но някой
друг ще ви я даде.
Тери Гудкаинд-Вярата на прокудения-но аз предпочитам повече оригиналния
превод-Вярата на падналия
Активен

Музиката, любовта и смеха са единствените стимуланти които употребявам!
милена
Young
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 14


« Отговор #45 -: 13-10-2013, 22:33:45 »

Аз обичам приказките, които не представят поуката директно, а такива (като на Андерсен), които предствят много образно нещата от живота, така че да те накарат да се замисиш и усетиш опит, които самият ти не си прeживял. Ще разкажа за една приказка, която видях по Нешънъл Джоиграфик. Една пантера уби маймуна (за да се нахрани, разбира се). След това откри, че маймуната е майка и има бебче здраво хванало се за гърдите й. Пантерата взе маймунчето, качи го на по-висок клон и започана да го ближе, да му дава майчини ласки. Този пример хищник-жертва ме накара да се замисля с какво точно доказвам като по-"висше" същество, че моето отношение към живота като цяло е като на по-висшестоящо същество. Разногласята човек- по-иначемисещ човек отдавна трябаше да сме ги превъзмогнали просто следвайки законите на природата и да вървим напред, а не да осъзнаваме мако по малко, че ние сме най-нечовечните същества на тази планета.
ПС. Доказано е, че и растенията имат "мисъл" и "чуства", но понеже нямат мозък като нашия, съответно са нисши и можем да не им обръщаме внимание (освен за наше собствено удоволствие - това се подразбира).
Активен
Dess
Jr. Member
**
Неактивен Неактивен

Публикации: 90


« Отговор #46 -: 12-02-2014, 01:30:44 »



Ти нямаш още три години...
 


Ти няма още три години,

А вече твоя е земята!

Най-хубавото нещо, сине,

На този свят е Свободата.

Живей със нея и я дишай!

Посочвай я със пръстче златно!

Откривай я в земята пищна

И във небето необятно!

А почнеш ли да я разбираш,

Обичай я, но не на дребно!

Светът за нея е умирал!

За нея, сине! И за тебе...
 Дамян Дамянов

Активен
миа
Sr. Member
****
Неактивен Неактивен

Публикации: 200



« Отговор #47 -: 19-04-2014, 13:01:33 »

Наскоро се разхождахме с 6-годишната си дъщеря в парка и и разказах притчата за пеперудата, която трябвало със собствени усилия  да полети. Малко късичка и се стори и ми каза "Само толкова ли е?,  но след това си поразсъждавахме повече и така удължихме приказката. пеперуди

"Веднъж в един пашкул се появила малка пукнатина и случайно минаващ човек стоял с часове и наблюдавал как през тази малка цепнатина се опитвала да излезе пеперуда. Минало доста време, но пеперудата сякаш изоставила своите усилия, а цепнатината оставала все така малка. На човека му се сторило, че пеперудата е направила всичко възможно и че у нея не са останали никакви сили за каквото и да било повече. Тогава човекът решил да помогне на пеперудата: взел малко ножче и разрязал пашкула. Пеперуда излязла веднага. Но нейното телце било слабо и немощно, крилата й били недоразвити и едва се движели. Човекът продължил да наблюдава мислейки, че крилата на пеперудата ще се оправят, ще укрепнат и тя ще може да лети. Но нищо подобно не се случило. През остатъка от живота си пеперудата се влачила по земята. Тя така и не могла да литне...

И всичко само заради това, че човекът, желаейки да й помогне, не разбрал, че усилието за излизане от пашкула е необходимо на пеперудата, за да може течността от тялото й да премине в крилата, те да се разгърнат и така тя да може да лети.

Животът заставял пеперудата с труд да напусне тази обвивка, за да може да расте и да се развива.

Понякога именно усилието ни е необходимо в живота. Ако ни беше позволено да живеем, без да срещаме трудности, щяхме да сме ощетени. Ние не бихме могли да станем толкова силни, колкото сме сега. И никога не бихме могли да полетим!

Аз молих за сила ...,
~ а животът ми даде трудности, за да ме направи силен.
Аз молих за мъдрост...,
~ а животът ми даде проблеми за разрешаване.
Аз молих за богатство...,
~ а животът ми даде мозък и мускули, за да мога да работя.
Аз молих да мога да летя...,
~ а животът ми даде препятствия, за да мога да ги преодолявам.
Аз молих за любов...,
~ а животът ми даде хора, на които мога да помогна да разрешат проблемите си.
Аз молих за блага...,
~ а животът ми даде възможности.
Не получих нищо от това, за което молих...
~ Но получих всичко, което ми е нужно!"
Активен

Тайната на здравотворният живот се крие в хармонията между дух, тяло и разум.
бате Бино
Заместник админ
Hero Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 3844


дипломиран рекреативен специалист


« Отговор #48 -: 19-04-2014, 20:17:18 »

Да , поучително.  браво, аплодирам
Има още една поука, която е пропусната тук: ПОЗНАНИЕТО. Ако човекът от приказката  го имаше, той нямаше да реже с ножчето.. ухилен
(колкото по-малко знаеш, толкоз по-вероятно е да сбъркаш  Grin)
А към изброените благинки ,  за които е най-добре да се потрудим, в контекста на нашия форум съвсем спокойно можем да добавим и здравето - и към него лесни пътища няма  мъдър
Активен

Болницата беше прочута със своите готвачи.
Мими
Full member
***
Неактивен Неактивен

Публикации: 131


« Отговор #49 -: 19-04-2014, 20:46:29 »

На мен пък ей таз ми е любима

Един човек бил много вярващ. Уповавал се на Бог за всичко.
В селото, в което живеел, завалял проливен дъжд.
Придошлата река излязла от коритото си и по улиците потекли бурни води. Хората започнали да се спасяват кой както може.
Само вярващият човек седял пред прага на къщата си и си повтарял: "Бог ще ми помогне!"
Минал неговият съсед с надуваема лодка:" Хей, ела! Има място за теб!"
"Не, не, Бог ще ми помогне!"
След малко най-добрият му приятел също предложил помощта си: "Ела на моята лодка, ще се удавиш"!
"Не, не, Бог ще ми помогне!" , повтарял човекът.
Водата покачвала нивото си, скоро къщата му останала под водата,  удавил се.

Човекът се озовал пред Бога, погледнал го недоверчиво и промълвил: "Аз вярвах в теб, а ти ме остави да се удавя..."

Господ му отговорил: "Малко ли лодки ти изпратих?"
Активен

Най-доброто време да променя живота си беше преди двадесет години. Второто най-добро време е сега!
Тихия
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 741


Болката е неизбежна. Страданието - по желание.


« Отговор #50 -: 20-04-2014, 06:21:54 »

Вместо поздрав.

"Да се научиш на Бог…

Бог ли? Става въпрос за идея, която е твърде грамадна за да бъде осмислена. Църквата настоява за два часа вероучение на седмица. Велико е, ви казвам! Бих искала някой да ме е научил на Бог. Не учителка, а духовник да ме е учил. Нима мъдростта се преподава? Кой може да ти обясни страданието? Защото всяко знание е изживяна болка.
Рождество Христово е време за прозрения. Да обговорим чудесата. Тренираните ни в материалистичното души отдавна не правят разлика между човека и неговия доход. Всеки струва толкова, колкото печели. Ние оценяваме дори себе си по пазарната ни стойност и научаваме какво сме по това, което ни се дава и взема в обществото. Само че материалното щастие е илюзия. Вещите светкавично се обезценяват със самото им притежание...."

Калина Андролова
Активен

Да виждаш е събитие на съзнанието, а не зрителна реакция.
бате Бино
Заместник админ
Hero Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 3844


дипломиран рекреативен специалист


« Отговор #51 -: 02-06-2014, 17:34:58 »

 Притча

Един преуспял млад човек пътувал с автомобила си последен модел, радвайки се на живота, когато изведнъж чул удар във вратата на любимата си играчка. Той тутакси набил спирачки, изскочил вън и видял, че някакъв камък сериозно е одраскал чисто новата му кола.

Изпаднал в ярост, без да губи време, той скочил обратно в колата и като я завъртял на 180 градуса, решил да се върне и намери мястото, откъдето бил хвърлен камъкът. Стигайки дотам, излетял навън и се нахвърлил върху едно момче, което се оказало виновникът за това произшествие. Мъжът го сграбчил за слабичките рамене и като го притиснал към предния капак, изревал:

— Какво направи, негоднико! Даваш ли си сметка за стореното? Колата е чисто нова и камъка, който хвърли, ще ти струва много скъпо! Защо го направи?

— Господине, простете ми, моля ви! Моля ви! Просто не знаех какво да сторя! Хвърлих камъка, защото никой не искаше да спре!

По бузите на момчето се стичали сълзи, докато сочело с ръката си някъде настрани.

— Там е брат ми! Той падна от инвалидната количка и аз не мога да го вдигна, защото тежи, а пък аз съм слаб. Исках само да помоля за помощ!

И хълцайки, то попитало собственика на автомобила:

— Може ли да ми помогнете да го сложим обратно в количката? Моля ви! Той се удари много лошо...

Трогнат до дъното на душата си, младият човек вдигнал юношата-инвалид от земята, настанил го в количката и като свалил копринения си шал, попил криво-ляво раните и охлузванията му. После го поизтупал от праха и като се убедил, че всичко е наред, погледнал към момченцето, ударило колата му. То се усмихвало благодарно, а в усмивката му имало нежност и любов, които стопляли сърцето.

— Благодаря ви много, господине!

Мъжът останал да гледа след малчугана, който, бутайки с труд количката пред себе си, постепенно се отдалечил по посока на едно доста неугледно жилище. Младият собственик на новата кола така и не поправил вратата й, нарочно оставяйки драскотината винаги да му напомня, че не бива така безгрижно да препуска в живота, та да се налага другите да хвърлят камъни, за да привлекат вниманието му.

Понякога е достатъчно само едно пошепване, за да откликнат сърцата и душите ни на нуждите на близките. Но друг път се налага да ни уцели някой камък. Затова не се обиждай, ако те улучи камък. Може би това означава, че просто си нужен някому...

 
Активен

Болницата беше прочута със своите готвачи.
golfar78
New
*
Неактивен Неактивен

Публикации: 3


« Отговор #52 -: 09-06-2014, 13:20:36 »

Припомних си детските години когато най-обичах да чета приказки!
Активен

бате Бино
Заместник админ
Hero Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 3844


дипломиран рекреативен специалист


« Отговор #53 -: 29-10-2014, 00:13:07 »

Веднъж Ксант взел със себе си Езоп и отишли при градинар. Когато зеленчуците били избрани и Ксант поискал да се разплати с градинаря, той му казал:
   -  Можеш да ги вземеш и безплатно, само ми кажи защо посаденото от мен ,както и да се грижа за него, е по-ниско на ръст от бурените ?
  Ксант, като не знаел какво да отговори ,промърморил :
   - Изглежда така е дадено от провидението..
  Езоп като чул това,започнал да се смее.
   - Ти какво негоднико? Над мен ли се присмиваш?- възмутил се философът.
  - Не на теб, а над твоите учители - отвърнал дръзкият роб.
   - Знаеш ли нещастнико, че съм учил в самата Атина?
   -  И защо тогава не отговаряш както трябва на въпроса?
    -   Ако си толкова учен ,отговори му ти !
  И Езоп почнал : Ако една жена се омъжи втори път, но има деца от първия си брак,  за разведен мъж, който също има деца от първия си брак, то за своите деца тя е майка , а за другите - мащеха. Кого ще обича повече, за кого ще се грижи и кого ще храни по-добре?
     -  Разбира се, своите деца - без да се замисля отвърнал градинарят, а Ксант го подкрепил.
     -   А децата, които не са родени от нея, тя мрази, стреми се да им отнеме храната, за да има повече за нейните деца, нали? Така е и със земята - казал в заключение Езоп - което тя ражда, за него тя е майка, а което ти садиш - за него тя е мащеха.   
Активен

Болницата беше прочута със своите готвачи.
миа
Sr. Member
****
Неактивен Неактивен

Публикации: 200



« Отговор #54 -: 10-01-2015, 21:27:22 »

                           Измислена приказка за криворазбраната любов
                                              ***********
Един ден, в който забирах мъничето от училище, по пътя ми зададе следния въпрос:
- Мамо, как се казваха тези хлебчета, които ти печеше във фурната?
Позамислих се малко за кои точно ме пита и като и казах- Паксимадя, тя бързо ме поправи, че това са същите тези хлебчета, но с зехтин, настърган домат и сирене. Пак ме пита, "а сухи- без нищо отгоре, как се казват?"
-Аха, сухи като сухари.- се сещам аз. "Точно така"- сеща се и тя.

След тази уточнителна увертюра, малката са зае да ми разказва една приказка.
- Живеели си някога един татко,и една майка със своето красиво детенце.
Били много щастливи, до момента в който майката починала. Таткото и момиченцето останали самотни. Минало време и бащата си намерил нова жена и се оженил. Тя също си имала дъщеря и така четиримата заживели под един покрив.
Мащехата не обичала чуждото й детенце и му давала само сухари и вода, а своето си детенце тъпчела с меса,теста, манджи, сладкиши и всякакви глезотии. То пораснало затлъстяло и се разболяло. А Златка, златното момиче изпъдила от дома.

Тука приказката й свърши, и разбрах, че това си беше нейна интерпретация на позната ми история. Дори това малко мое детенце беше осъзнало нещо много важно- и то е, че много често истинските майки, в стремежа си да угодят, натъпчат и разглезят децата си, се превръщат в мащехи за тях, саботирайки нормалното му, здравословно духовно и физическо израстване.
Според мен, те не го правят от лошотия, защото в природата много рядко се срещат майки, необичащи своите чеда, правят го от незнание или пък от вина, че постоянно са заети и чувстват, че времето, което не са могли да дадат на малкото си същество, трябва да бъде компенсирано с материални вещи, натъпкани във всички ъгли на жилищата ни или тъпчене с всевъзможни рекламирани изкушения до нивото на перманентно преяждане.
Във вечно забързаното ни ежедневие и неистовия стремеж за печелене на все повече и повече пари, невероятно точно заприличваме на онзи хамстер, тичащ безцелно в своята въртележка и скапващ се от умора, накрая издъхва без да е оставил нищо смислено в житейския си път.
Затова, по всякакъв начин искам кажа на всички, че има едно нещо, което е най-ценно в целия свят, и то не е здравето, а знанието.
Защото няма ли го знанието, цялото ни съществуване ще претърпи едно духовно и физическо заболяване и разпадане.  мъдър

П.П. Малката ми дъщеричка  е невероятен вдъхновител, муза, а защо не и учител за мен. слънце сърце Ин&Ян
Чувствам, че връзката учител- ученик има двупосочно движение, както и смяна на ролите понякога, когато учителят става ученик и обратното.

Поздрави! намигам






Активен

Тайната на здравотворният живот се крие в хармонията между дух, тяло и разум.
Тихия
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 741


Болката е неизбежна. Страданието - по желание.


« Отговор #55 -: 10-01-2015, 23:30:32 »

Хубава приказка, Миа. Нека не забравяме обаче, че знание което не ни усавършенствува, е по-лошо от незнанието. Отговорът на въпроса " кой съм аз" и "къде съм аз", отпочва бурното развитие на личността. Разговорът за хранене и здравословен живот, е само предговор към романа "Събуждане". Малките деца са го чели/ без да са грамотни/, ние сме го забравили, някъде в дълбините на вселенското си Аз.
Активен

Да виждаш е събитие на съзнанието, а не зрителна реакция.
Janeto
Young
*
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 22



« Отговор #56 -: 27-08-2015, 21:25:06 »

„Без приказка в играта изгасва слънцето на детския живот, пресъхва живителният сок, който е първоизточникът на сила, радост и здраве…“
                                                                                                          Ран Босилек
Активен

"Мисли преди да дъвчеш."
Janeto
Young
*
Неактивен Неактивен

Пол: Жена
Публикации: 22



« Отговор #57 -: 27-08-2015, 21:40:08 »

                                         "Най-невероятното"

                                      Ханс Кристиан Андерсен

Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската дъщеря.
И ето, младежи и дори старци започнаха да си блъскат главите над задачата: как могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двамина се наядоха до пукване, а друг се напи до смърт: според тях, туй беше най-невероятното. Но в това, разбира се, нямаше нищо необикновено... Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка собствения си гръб: по-невероятно от туй, както казваха те, не можеше и да се измисли.
Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха избрани хора от всички възрасти – като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.

И наистина в определения ден се уреди цяла изложба от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо трябва да се признае големият часовник под стъклен похлупак, който смайваше зрителя както с външния си вид, тъй и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които показваха колко е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха сглобени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.
– Ето най-невероятното! – рекоха всички съдии.
Часовникът удари един и пред очите на зрителите се яви Мойсей на планината.
Часовникът удари два и зрителите видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.
Удари три и се показаха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше виновен за това: силното слънце го беше направило черен.
В четири часа се показаха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено клонче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със стар гарван, който умееше да разказва в ъгъла зад печката разни приказки и стари спомени.
Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, вкусът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна мантия.
Часовникът удари шест и зрителите видяха един играч, който метна зар: зарът се търколи и показа шест точици.
След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха – тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка помежду си и не можеха да се отделят един от друг.
После се показа хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.
В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.
В десет часа излезе отново Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани вече всички заповеди – на брой десет.
Часовникът удари пак и отвътре изскочиха няколко момченца и момиченца. Те започнаха да играят и да пеят:
Бим-бам, бим-бам, единайсет е часът!
Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се показа един нощен пазач с качулка. В ръката си той носеше тояга, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя старата песничка на нощните пазачи:
В тихия среднощен час ние бдим за всички вас!
И докато той пееше, от всички страни разцъфваха рози.
С една дума, часовникът беше прекрасен. Той бе една ненадмината творба на изкуството – „най-невероятното“, както казваха околните.
Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше млад човек, с добра и доверчива душа, верен другар и едничка опора на бедните си родители. Той беше напълно достоен за ръката на царкинята, а ведно с нея – и за половината царство.
Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично украсен. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе натъпкан с прясно сено, за да бъде по-мек. Наоколо се наредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, според общото мнение, трябваше да получи наградата. А той стоеше радостен и щастлив, напълно уверен, че е извършил най-невероятното.
– Не, най-невероятното ще извърша аз! – извика неочаквано из тълпата един висок юначага. – Аз съм човекът, способен на най-невероятния подвиг!
И при тия думи той замахна с една голяма брадва към чудната творба на изкуството.
– Тря-яс, тря-яс!
Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.
– Ето какво направих аз! – извика непознатият. – С един замах сразих и произведението на тоя човек, и всички вас.
– Да се унищожи такава творба на изкуството! – рекоха съдиите. – Да, туй наистина е най-невероятното!
На същото мнение беше и целият народ и затова разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон дори и тогава, когато е най-невероятен.
И ето – от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.
Наистина царкинята не беше много доволна от новия си избраник, но въпреки туй изглеждаше прекрасна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, защото венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с песен невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, сякаш нищо на света не можеше да го накара да я наведе.
Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе дори падането на игла. И изведнъж сред тая тишина тежките входни двери се разтвориха широко, в черквата влезе със звън големият часовник и се изправи между младоженеца и невестата.
Мъртвите хора не се връщат при нас – ние знаем много добре това, но унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне понякога. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе създала. Идеята на художника възкръсна отново и се яви не като призрак, а в действителност.
Чудният часовник стоеше пак цял и невредим, сякаш брадвата никога не бе го докосвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха отново предишните фигури.
Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от гняв. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.
– Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти – рече Мойсей. – Ти сам счупи ръцете ми и затуй ще останеш в това положение.
След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „Засрами се!“
Но той не чувствуваше ни най-малък срам.
И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата черква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо съвсем необикновено. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.
– Сега лежи тук! – каза пазачът. – Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а сега ще изчезнем!
И чудният часовник наистина изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се превърнаха в големи пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се проточиха дълги ясни лъчи, органът засвири сам и всички присъствуващи заявиха, че туй е най-невероятното, което някога са виждали.
– Доведете ми великия майстор, който направи тоя чуден часовник! – рече царкинята. – Той ще бъде мой мъж и господар!
И младият човек, съпроводен от грамадно множество народ, влезе в черквата. Всички бяха доволни, всички го благославяха. Не се намери нито един да му завиди – и туй именно беше най-невероятното.

Активен

"Мисли преди да дъвчеш."
Vov
Hero Member
*****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 1011


Познай себе си.


« Отговор #58 -: 28-08-2015, 10:36:56 »

Дааа, наистина приказка! Браво Бино, още една прекрасна тема си започнал... браво, аплодирам браво, аплодирам

Много пъти съм си казвал, че най-вероятно приказките имат поне 2 главни цели:
1. Да припомнят на възрастните важни неща...
2. Да влязят в главите на децата, та като пораснат и си спомнят, да постъпват съответно...

От древността човечеството си е раждало, отглеждало, възпитавало и образовало необходимите учители - да ни сочат пътя в тъмното, да ни издигат над животинското, да бъдем все повече дух... благодаря  angel
Активен

Искам да променя света - започвам от себе си.
бате Бино
Заместник админ
Hero Member
****
Неактивен Неактивен

Пол: Мъж
Публикации: 3844


дипломиран рекреативен специалист


« Отговор #59 -: 28-08-2015, 10:51:25 »

Да, Вова, много правилно.
Наскоро силно се впечатлих по един повод.
Имам един познат, съвсем обикновен човек, "народен" дето се казва, от дълго време "другаруваме" покрай друга моя страст - аудиотехниката.
Виждам го наскоро , купил си поредната джаджа - електронен четец на книги.
Не съм го питал, той сам, сякаш да ми се похвали , ми каза какво чете на този четец .
Може ли някой да предположи какво може да чете един 47 годишен мъж?  амии... знам ли
"Винету"!  олееее, амиии....
Първоначално ме досмеша, но после като мина време , прецених, че това не е никак  толкова чудно и нелепо , даже май се умилих и се замислих -  каквото и друго да четеше, нямаше да предизвика такива усещания у мен  пеперуди
« Последна редакция: 28-08-2015, 10:53:45 от бате Бино » Активен

Болницата беше прочута със своите готвачи.
Страници: 1 2 [3] 4   Нагоре
Изпечатай
Форум Земя назаемОбщи темиКнигиТема: А ! Наистина ли приказка?
Отиди на: