Формат за разпечатване

Моля влез или се регистрирай.
1 Час 1 Ден 1 Седмица 1 Месец Завинаги
Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

[Shangrila]

Ох Винету по Карл Май, Олд Шуърхенд - Мъхеста брада и тн.
Аз съм голям фен там..
Спомням си, бях много малка докато ги четях, не можеха да ме сложат да спя.  
След това, Джек Лондон - Белия зъб. Дивото зове.. ех..
Това е идея за препрочит, благодаря ви че ми припомнихте!

[Shangrila]

Един монах се явил пред Учителя си с две саксии цветя в ръце:
- Пусни! - наредил Учителят.
Монахът пуснал едната саксия.
- Пусни! - отново наредил Учителят.
Монахът пуснал и втората саксия.
- Пусни! - изревал този път Учителят.
- Ами вече нямам какво да пусна! - заекнал монахът.
- Носи си го тогава - кимнал Учителят.

~ Дзен притча

[Тихия]

"Когато човек започва да учи, той никога няма ясна представа за крайните резултати. Неговите цели са неточни, намеренията му са мъгляви. Надява се на възнаграждения, които никога няма да се материализират, защото още не знае нищо за трудностите на ученето.
Той бавно започва да учи — в началото трошица по трошица, а след това на големи залъци. И в съзнанието му скоро настъпва конфликт. Онова, което научава, никога не е това, което си е представял или е предвиждал. И той започва постепенно да се плаши. Ученето никога не е това, което някой би могъл да очаква. Всяка стъпка в ученето е нова задача и страхът, който човек изпитва, започва да се наслоява безжалостно, неумолимо. Неговата цел става бойно поле. Ето, че вече се е натъкнал на първия от естествените си врагове; Страхът! Ужасен враг — лукав и труден за побеждаване. Той се спотайва зад всеки завой на пътя, дебне, изчаква. И ако човек, изплашен от близостта му, побегне, тогава неговият враг ще е сложил край на търсенията му."
Следва продължение.

[миа]

За страха има тука една малка приказчица.

— Да, — проговори Сенсей, — страхът, породен от
въображението, вижда опасността дори там, където
тя напълно отсъства... Има една такава древна източна
притча за страха: „Един мъдрец срещнал Чумата на пътя
си и попитал: „На къде така?“ А тя отговорила: „В големия
град. Трябва да прибера пет хиляди души“. След няколко
дни същият този мъдрец срещнал Чумата отново. „Ти нали
каза, че ще прибереш само пет хиляди души, а прибра всич-
ките петдесет хиляди“, — упрекнал я той. „Не, — възразила
тя, — аз прибрах само пет хиляди, а всички останали умря-
ха от страх“...

Сенсей
Изконният от Шамбала

[Shangrila]

Много добър разказ, Миа!
 

[бате Бино]

За какъв страх говориш, пък и точно ти , Тихийй..   Нали уж позитивно трябваше да мислим.. ?
"Страх от и ПРИ учене" ?
 Да, само когато има прекалено големи очаквания..  
 Прекалено големите очаквания са източник на много  разочарования.. Но ти това прекрасно го знаеш, нали си  падаш по източната философия?  
Аз вече те подозирам, че на нас май копваш по-маловажните ( и объркващи ) текстове, а по-"специалните"  - пазиш  за себе си  

[Shangrila]

.. и аз останах замислена след прочетеното от Тихий, но така като ще има продължение, реших да го оставя да разшири кръгозора ми.
До тук каквото съм прочела от него е повече авторско от колкото размисли и разсъждения върху нечия философия, поправете ме ако греша.. 

.. Както и да е, темата е страхотна и ми е изключително приятно да чета всички ви!

[Тихия]

" След като веднъж човек е изгонил страха, той е свободен от него до края на живота си, защото вместо страх той придобива яснота — яснота на ума, която заличава страха. Оттук нататък човек познава своите желания. Той знае как да ги удовлетворява. Той може да предвижда новите стъпки на учението и за него всичко е озарено от ведра яснота. Човек чувства, че за него няма нищо скрито.

И така той се сблъсква с втория си враг: Яснотата! Тази яснота на ума, която толкова трудно се постига, разсейва страха, но и заслепява. Тя кара човека никога да не се съмнява в себе си. Тя му дава увереността, че той може да направи всичко, каквото поиска, понеже вижда ясно всичко. И той става смел, защото е наясно и не се спира пред нищо, защото всичко му е ясно. Но това е заблуда. То е като нещо незавършено. Ако човек се предаде на тази измамна сила, той ще се поддаде на своя втори враг и само ще се върти из учението. Той ще се втурва, когато трябва да бъде търпелив, и ще бъде търпелив, когато трябва да се втурне. И ще се лута из учението, докато загуби способността си да направи нещо повече."

[миа]

"Един мъж мечтаел за по-добър живот. Не му харесвал домът, в който живеел, дрехите, които носел. Въобще, нищо от това, което го обкръжавало. Питал се, защо някои имат всичко, за което може да се мечтае, а той няма нищо. "Само ако имах хубава къща, красива жена и много пари, бих могъл да бъда щастлив" - мислел си той по цели дни. И веднъж срещнал Вълшебник.

-Чух мислите ти - казал Вълшебникът. - И съм готов да ти помогна. Кажи ми какво искаш и ще изпълня желанието ти.

Мъжът отначало не можел да повярва на щастието си:

-Нима става така? Просто да поискам и всичко да се изпълни! Навярно ще искаш нещо в замяна?

Но Вълшебникът отвърнал, че нищо не му трябва.

-Ти се молиш отдавна и помислих, че точно знаеш какво ти е нужно. Просто поискай и ще се сбъдне!

-Чудесно! - зарадвал се мъжът. - Трябва ми голяма, луксозна къща. Жена - красавица, но да умее и да готви. Нужно ми е още да имам винаги много, много пари!

-Добре! - казал Вълшебникът. - Легни да се наспиш и когато станеш утре, ще имаш всичко това.

Действително, на следващата сутрин мъжът се събудил в голям, разкошен дом, посрещнала го ослепителна красавица, а закуската вече била готова. Всичко било великолепно. В банката имало открита сметка на негово име и колкото и да теглел от нея, тя непрекъснато се попълвала. Отначало мъжът не можел да повярва, че това се случва с него. Той бил просто във възторг!

Но минавали дни и месеци, в живота му нищо не се променяло. И той не можел да разбере, какво все пак не му достига, какво може още да му е нужно, когато има всичко. Със сигурност чувствал, че така и не е придобил желаното щастие. И отново започнал да призовава Вълшебника.

-Защо не съм щастлив, след като имам всичко? - попитал мъжът Вълшебника, когато той се появил отново.

-Изпълних всичко, което поиска. Наслаждавай се на щастието си!

-Не мога. Чувствам се самотен в този огромен дом. Красивата жена не ме радва, парите не ми носят удовлетворение. Защо? Отговори ми, Вълшебнико!

-Ти поиска дом, но не и топлина и уют в него! Поиска красива жена, но не и любов и разбиране! Поиска пари, но не и свободата, силата и радостта, които могат да ти донесат!

Мъжът се зарадвал:

-Благодаря ти! Стана ми напълно ясно и искам всичко това. Дай ми го!

-Е, след като всичко си разбрал, иди и го създай сам! - казал Вълшебникът и изчезнал.

Мъжът се пробудил в предишния си дом, сам, без жена и пари. Но затова пък притежавал увереността и знанието за това, какво иска наистина."

[миа]

Попитали мравката:

Кой е най- важния момент в живота?
-Сегашния.

Кое е най-важното нещо, което трябва да бъде свършено?
-Да се заемеш с това, което е пред теб.

Кое е най-голямото благоденствие?
-Да стъпваш по земята.
                       Из трилогията Мравките на Бернар Вебер

[бате Бино]

ДЕНИЦА

 от  Стоян Вълев


Илинка не случи на мъж, Радко се впиянчи, не издържа да го третират като роб.

И не издържа, защото бе завършил две висши образования, знаеше езици, но не умееше да мълчи пред началниците.

И те го уволняваха, а често и нареждаха на бодигардовете си да го пребиват.

За заплащане и дума не ставаше – само щеше да му се увеличи боят...

Така Радко постепенно се сдружи с разни негодници, които все намираха пари за пиене и Илинка вече не помнеше откога не го е виждала трезвен.

Явно Радко осъзнаваше, че това, което върши, граничи с лудостта, защото като видеше Илинка и децата, мигом се разплакваше...

Илинка бе работила какво ли не, а като се родиха децата, започна да чисти апартаменти – плащаха й по някой лев, но по-важното беше, че често й разрешаваха да взема децата със себе си. Те бяха тихички, кротички, не си позволяваха нищо детско, даже се опитваха да й помагат при почистването, но тя не им позволяваше, за да не се разсърдят собствениците на апартаменти...

Илко бе на пет годинки, а Деница вече на десет години. Най-често не вземаше Деница със себе си, а я оставяше в гарсониерката, която обитаваха – тя си четеше и рисуваше. Рисуваше с молив – за четки и бои не можеше и да се мечтае.

Рисуваше Деница не само денем, но и нощем – при пълнолуние.

Рисуваше и сякаш бързаше, надпреварваше се с нещо, ама какво?

Момиченцето нямаше приятелки, защото бе бедно облеченка, с оръфани обущенца, а децата от класа й се подиграваха и я тормозеха. Деница не се оплакваше, но майка й всичко научаваше от съседските деца.

Един ден Илинка забеляза, че Деница рисува себе си като мъртва. Това я стресна, дори я ужаси.

- Защо се рисуваш така? – попита Илинка детето и изтръпнала, зачака отговора.

- Мамо, моля те като умра да сложиш в ковчега ми молива и блокчето.

- Какво говориш?! – сепна се Илинка.

- Аз скоро ще умра, мамичко, знам, че така ще стане. - прошепна детето и помоли: - И рокличката с цветенцата искам да ми облечеш, много си я обичам.

Тази рокличка Илинка бе намерила до един контейнер и я взе, оказа се като размер тъкмо за Деница. Излъга я, че я е купила, но тя не й повярва.

Най-лошото беше, че Деница започна да си събира багаж, сякаш щеше да заминава за нейде си. Взе двете си оръфани от разгръщане и четене книжки и рече на майка си:

- Тях няма да вземам, нека останат за брат ми.

Но молива и блокчето си взе.

Илинка по цели нощи плачеше тихо, безшумно уж, но детето усети и една вечер се промъкна до нея.

- Не плачи, мамичко! – предложи детето.

- Аз не плача – опита се да я излъже майката.

Двете ръчички на детето обгърнаха мокрото от сълзи лице на Илинка и тя разбра, че лъжата й е изобличена.

- Защо си толкова сигурна, че скоро ще умреш? – попита майката.

- Все сънувам как съм умряла. Аз Му се молих да не умирам, но Божето каза – не, не може! Искам като дойде време да умирам да съм те прегърнала, мамичко, както сега! – изплака детето.

И умря.