Продължавам моите мисли извън темата за Пол Брег по две причини.Първо никога не съм го чел.Не мисля,че имам нужда някой да ми обяснява ползите от въздържането от хранене.И второ, просто споделеното ще излезе от рамките на въпросната тема.Дебатът се завъртя около една дума - гладуване.И въпреки,че положителните качества на тази терапия не подлежат на коментар,започване на гладуване без никакъв опит и някаква минимална подготовка си е само един най-вече психически тормоз с предизвестен край.И не виждам много смисъл от него.
За първи път опитах нещо като „гладуване“ преди...,(май,че не мога да пресметна годините),по повод една тривиална зимна вирусна настинка. Беше придружена с типичните симптоми на тъй наречения грип – втрисане,главоболие,висока температура,болки в мускулите,усещане за отпадналост,изтощение.Тръшна ме както си пише в учебниците на тия дето уж полагат Хипократова клетва ,но за тях някой друг път (Malina, извинявай).Една от многобройните глупости,които съм чувал е, че в такива моменти човешкото тяло рязко отслабва и се нуждае от много храна,т.е. енергия за да се пребори – яж мама за да оздравееш.Само,че не е така.Примерът,който дава Христо е абсолютно точен.Когато се разболеят, всички животни не само кучета и котки спират да се хранят.Спират,защото се нуждаят от очистване и енергия.Храната не прави нито едното,нито другото.Да,така е.Храната не ни носи енергия,тя я отнема.Та прострял съм се аз на леглото и се опитвам да си спомня дали пък вчера не съм изпил бутилка водка и след това съм теглил 17 тонен камион в състезание за “ Най-силния мъж на планетата“.Точно по такъв начин усещах главата и тялото си.При положение,че ненавиждам лекарства от всякакъв тип, наистина се чудех,какво да предприема.
Бях още дете когато ми издадоха трети амбулаторен здравен картон,тъй като в другите два нямаше място къде да пишат.Тогава беше ерата на антибиотиците.А аз съм тествал всички постижения на фармацевтичната мисъл от онова време,поне според майка ми.И това,благодарение на един тъй наречен доктор,който вместо само излишната е решил да ми извади и трите сливици.След това болницата стана нещо като втори дом за мен,а белите престилки и лекарствата най омразното нещо на света.Как да забравиш онези кръгли метални контейнери от които някаква сестрата (защо ли я наричат така) изваждаше една спринцовка и с някаква предоргазмена усмивка да ми я забиваше отзад.Като,че ли от моята инжекция зависеше дали ще се радва на „уважение“ от страна на мъжа си,вечерта.Шегата настрана,но наистина много мога да разказвам.
Всъщност,ясно си беше,че така или иначе след няколко дена пак ще съм на крака,но тогава това ми изглеждаше толкова близо,колкото и деня в който учените ще открият хикс бозонът в Големия адронен колайдер,разгадавайки тайната на Сътворението.И тогава реших да пробвам нещо от една случайно попаднала ми книга в която някой си Петър Дънов, пишеше някакви странни неща на един още по-странен език.Но те колкото и да бяха странни ги чувствах някакси много близки.И какво направих всъщност.Не,че изпитвах глад,но категорично отказах да приема каквото и да е храна.Затворих очи и започнах да си представям как ме огрява слънцето.Представях си как ме милват лъчите му и този момент ме изпълва с топлина и спокойствие.И в същото време почнах да благодаря за болестта.Благодарих,че ми е пратена за да ме пречисти.Направих това няколко пъти през деня.Не помня за по колко време,но го правех искрено и на другия ден наистина вече бях на крака.Сигурно звуча налудничаво,но си беше точно така.Същевременно загубих апетит за няколко дена.Не съм ги броил и едва ли са повече от два три дена,но не изпитвах нужда и не консумирах храна през тези дни.След този случка отношението ми вече към много неща се промени.Включително и към храната.Започнах да се интересувам от съвсем различни неща.Да ме вълнуват съвсем други въпроси.Но това е друга тема.Ще се огранича в следващите постове с опита си с нехраненето.С гладуването е ясно,завършваше катастрофално.Усещанията ми бяха,точно както ги описах в предния пост.
