Здравейте !
Тъй като не намирам решение на своя проблем (който датира от самото ми раждане), реших да пиша тук с последна надежда за съпричастие.
Момче на почти 24 години съм, набор 89.
Живея в малко градче в близост до Варна.
Откак се помня, аз не съм като другите, и живота ми е меко казано ужасен.
Родителите ми са разведени от години.
През годините баща ми идваше, правеше скандали, манипулираше майка ми, и тя ме водеше при него.
Той водеше по часове депресиращи разговори, изневеряваше на майка ми, мен ме биеше още от дете.
Така ставах свидетел на ужасното му поведение.
В крайна сметка с майка ми издържахме едва няколко дни и се връщахме в нейното родно селце, където общо взето двете с баба ми са ме отгледали.
Но баща ми постоянно се обаждаше, заплашваше че ще ни избие, нареждаше какво да става, идваше тук и пак правеше скандали и т.н.
Отделно майка ми има брат който е вече почти 30 години активен алкохолик.
Правел е ужасни панаири като се напие, вадел е ножове и т.н. Принуждавали сме се посред нощ да ходим да спим в съседите.
Така може да се каже че обстановката сред която аз растях беше ужасяваща.
Отделно имам с 5 години по малък брат, който откак се роди, всички грижи бяха насочени към него. Той израстна разглезен и лош човек. Започна да създава интриги в къщи и да се радва когато семейството се изпокарва, започна да лъже, да се държи неадекватно... и т.н.
Стигаше се до спречквания между мен и него, при което се обаждаха на баща ми и той идваше без да пита кой е прав и кой крив, и налагаше побой над мен. А брат ми беше винаги прав.
Това продължаваше с години наред. Аз растях като тотален затворник. Даже ми се забраняваха елементарни неща. Нямах приятели, нямах нищо.
6-ти клас като бях решиха да ми правят операция, понеже от дете си го имам този недъг.
Това беше шок естествено, тъй като едно заради болките които изживях в болницата второ заради това че от тази операция се оказа че може да остана стерилен, тъй като е деликатна.
Месеци наред не можеше съзнанието ми да приеме какво се случва. Сънувах кошмари, не бях спокоен.
Тръгвайки на училище , бях някак плашлив и свит. Не можех дума да обеля с който и да е от съучениците си, не можех никак да се вместя сред каквито и да било хора. Съучениците ми започнаха да налагат тормоз над мен . Бях аутсайдер, подложен на куп унижения , и общо казано - всеки учебен ден за мен беше като огроомен товар който ми се нанасяше. Прибирах се покосен от училище и започваха пък проблемите у нас, ултиматумите, лигавщините.. и какво ли не !
Така, се сринах доста... Впрочем винаги съм бил адски слаботелесен и това ме комплексира още повече.
От няколко години насам, се чувствам преуморен дори докато стоя, а комшари сънувам системно.
Задъхвам се бързо, чувствам че нямам сили в себе си.
Отделно бях още 2 клас когато от психолог се установи че имам страхова невроза и силно ниво на депресия.
В последствие през годините установих и друго. Че имам тотално дезадаптация, социална фобия и страх от всичко и всички. Страх да заговоря някого, страх да бъда сред хора. Каквото и да стане попадна ли сред повече хора, се сдухвам и тотално зациклят сякаш всички процеси в мен. Имам чувството че не съм годен и способен за нищо.
По тази причина и не можах да завърша средното си образование, едно заради униженията на които бях подлаган, второ заради побоищата от баща ми, трето че се чувствах тотално скапан след завършването на 8мия клас.. психиката и тялото ми бяха рухнали буквално.
Когато бях на 18 най сетне майка ми и баща ми решиха окончателно да се разведат, по взаимно съгласие.
Разведоха се, баща ми каза че напълно се отрича от мен, щото го било срам дори да ме нарича свой син..
И така, нещата се промениха от тази гледна точка.
Но... семейството ни винаги е живеело на прага на бедността, проблемите винаги са били много.
С брат ми все по често се караме и не се спогаждаме, това от години наред.
Отделно майка ми си хвана втори мъж, това се случи преди около 3 години.
Този въпросния мъж, се оказа в последствие с тъмно минало, и когато разбрахме това, вече семейството ни беше на прага на загиването. Историята е сложна.
И в момента, аз стоя и тотално си загивам. Тук в една стая между четири стени, отслабвам все повече с всеки изминал ден. Нашите почти не им пука, никой дори не ме пита как съм и от какво имам нужда.
Питам се просто как да живея, при положение че се чувствам смазан, постоянно имам някакви страхове, фобии, от всичко и всички... натрапчиви мисли, отделно болката че не съм като другите и че нямам нормален живот на млад човек.. това ме убива съвсем.
Стигнал съм до там, че ме изнервя всеки шум. Като слушам как в другата стая брат ми се държи лигаво, как майка ми и пастрока ми системно се карат, заради неговата безотговорност. От време на време вуйчо ми като се напие като вземе и той да създава проблеми... и просто всичко това ми идва като удар.
Освен това тук постоянно съседите ми вдигат шум из двора, няма спокойствие и тишина дори да легне и да поспи човек.
Тук където живея, хората са ужасни като цяло. Имам чувството че за мен не може да има нито стабилност, нито нормален живот, не и сред целия този ужас.
Принуждавал съм се, бягал съм от нас, скитал съм се по улиците, гладен и жаден, спал съм по пейки..
Въобще всичко е някакъв ужас. Това е трагедията на съществуването ми (наричам го така защото това не е живот), описана на кратко ... Но далеч това не е всичко.
Писах до вестници, социални домове, манастири, и какво ли не... писах с молба за помощ, и съпричастие, но повечето дори не благоволиха да ми отговорят...
Пиша до вас с последната надежда, че мога да се измъкна от този ад, да излекувам душата си, за да живея и аз като човек. Аз друго не очаквам и не искам! Надявам се поне вие да ми отговорите на молбата...
Много хора ме упрекват, че съм на почти 24 години а не съм си поел живота в ръце... но никой дефакто не разбира, колко объркан човек съм аз. Че с тези социални фобии, този страх, и това безсилие дето ги чувствам, те са ми основния проблем да се реализирам и да живея нормално. За да започна нормален и нов живот на чисто, смятам че ми трябва време, спокойствие, и да излекувам тотално душата и съзнанието си. Знам че ако успея да се закаля и ако победя фобиите си, това ще е само в моя полза и ще мога вече да поема живота си в ръце... но докато съм тук, страхът само се усилва, безсилието ме премазва и няма никакъв напредък.
Това са цели 24 години наслоен стрес и депресия... все пак това дава отражение, и ще е страшно трудно (да не кажа невъзможно), да се измъкна от това положение. Аз вече почти и загубих надежда, ако трябва да съм честен.
Искам само спокойствие, тишина, хармония. Искам да съживя умиращата си душа! Искам да живея!
Автор
Тема: Зов за помощ (Прочетена 2303 пъти)