Формат за разпечатване

Моля влез или се регистрирай.
1 Час 1 Ден 1 Седмица 1 Месец Завинаги
Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

[ve_san]

Приятно ми е, казвам се Весела, на 35 години, от София   
Интересувам се от здравословно хранене (с жива, неживотинска храна) и се стремя към хармоничен и балансиран с природните цикли живот, практикувам йога, имам зад гърба си няколко лечебни гладувания. Отдавна следя сайта, който е пълен с полезна информация, благодаря на авторката и всички нейни сподвижници ! Най-накрая реших да се регистрирам, за да мога да пиша във форума и да споделям своя опит, както и да почерпя опит от "по-напредналите".
Ами...това е общо взето, като за начало, мисля, че е достатъчно 

[Тихия]

Ааа, не, не е достатъчно. За картотеката са необходими: религиозна принадлежност, семейно положение, деца, любими места, и всичко останало. Ако нямаш нищо против, разбира се.  Хахахаха

[ve_san]

 

Добре, хайде от мен да мине 

Деца нямам, домашни любимци - също. Планината е моят дом.

Ето нещо за четене от мен:

http://4ebura6ka.blogspot.com/2011/11/blog-post.html

http://4ebura6ka.blogspot.com/2011/08/blog-post_15.html

[Ros]

ve_san, привет 

[salvaje]

Здравей, Весела. 

Втория ти блог-пост е покъртителен. Много ясно пишеш за неща трудни да се опишат с думи. Много ми хареса, защото преди няколко седмици и аз имах подобни мисли, породени от този откъс от Кастанеда:

The weight of don Juan's words was too much for my shoulders. I collapsed. I felt that I had
to lie down. My head was spinning. Maybe it was the setting. I had made the terrible mistake of
arriving at don Juan's house in the late afternoon. The setting sun seemed astoundingly golden,
and the reflections on the bare mountains to the east of don Juan's house were gold and purple.
The sky didn't have a speck of a cloud. Nothing seemed to move. It was as if the whole world
were hiding, but its presence was overpowering. The quietness of the Sonoran desert was like a
dagger. It went to the marrow of my bones. I wanted to leave, to get in my car and drive away. I
wanted to be in the city, get lost in its noise.
"You are having a taste of infinity," don Juan said with grave finality. "I know it, because I
have been in your shoes. You want to run away, to plunge into something human, warm,
contradictory, stupid, who cares? You want to forget the death of your friend. But infinity won't
let you." His voice mellowed. "It has gripped you in its merciless clutches."

Докато четах това за вкуса на безкрайността, си помислих че някой път съм го усещал смътно докато съм бил на някое диво място и се опитах да го усетя пак преди 2 седмици. Мисля че като си излязла от палатката онази сътрин, си усетила доста силно вкуса на безкрайността.