По дългият си път из Китай, мъдрецът Бодхидхарма веднъж се подслонил в изоставена колиба вън от пределите на столицата. Мълвата за великия мъдрец се пръснала светкавично и от всякъде заприиждали хора да търсят помощ за различните си проблеми.
Една вечер пристигнал снажен мъж, загърнат с прокъсано наметало. Влязъл в колибата и попитал мъдреца:
-Знаеш ли кой съм аз?
-Не – отвърнал той.
Мъжът хвърлил наметалото – отдолу бил облечен с много скъпи одежди:
-А сега?
-Не.Не те познавам. Но сигурно си от знатен род.
-Не. Аз не съм просто от знатен род. Аз съм императора на Китай! Чух за теб и дойдох лично да видя, какво толкова ти е велико. А и да те попитам нещо – затова се наметнах с тази стара дреха,да не ме познае някой от простолюдието.
-Слушам – кимнал Бодхидхарма
-Аз имам всичко което можеш да си помислиш, че може да има човек. Дори и повече от това което можеш да си представиш – Огромни богатства, планини, гори и земи, стотици расови коне, красиви дворци, красиви жени, красиви картини и скулптури, всякакви скъпоценни накити...Богатството ми е повече от огромно, но имам един малък проблем. За него искам да знам, дали ще можеш да ми помогнеш. Умът ми е много неспокоен – това постоянно ми пречи да се наслаждавам на живота. Можеш ли да направиш нещо?
-Да – кимнал мъдреца – само, че ела утре сутринта по тъмно, когато няма още никой.
-Добре – отвърнал императора,наметнал отново прокъсаната дреха и тъкмо излизал, Бодхидхарма добавил:
-А, щях да забравя.Утре когато идваш насам, да не забравиш да доведеш със себе си и умът си.
Потънал в тъмното императора,пристигнал в двореца, но последните думи се забили като гвоздей в главата му.Легнал да спи, но сънят все бягал Мислил с:Какво искаше да ми каже с това “доведи със себе си и умът си”? Цяла нощ прехвърлял кави ли не съображения и варианти.Дори и това,че старецът може да му се е подиграл.”Ако е така тежко му и горко, ако и да е Великия Бодхидхарма”. Но респекта който излъчвал мъдреца бил много силен и въпреки всички съмнения,той решил да отиде.
Пристигнал още по тъмно,а пред колибата вече го чакал Бодхидхарма –двуметров исполин с желязна тояга в ръката и излъчвал не по-малко достолепие от императора.
-А-а, ти все пак дойде ?
-Защо “все пак” – попитал императора.
-Защото доста се колеба дали да дойдеш.
-Ако и на теб бяха казали това, което ти ми каза и ти щеше да се колебаеш.Нали?
-Както и да е, да не спорим – рекъл стареца. А доведе ли със себе си и умът си?
Императора който до този момент едвам сдържал раздразнението си, избухнал:
- Какви глупости ми говориш? Какво значи “ доведи със себе си и умът си”? Какво да ти водя? Където съм аз, там е и умът ми! Аз съм умът! Разбра ли-и?
- Добре,добре,спокойно..Не се ядосвай.Всичко е наред.Седни тук, затвори очи и ми посочи - къде точно е умът ти, който те прави тревожен? Когато ми го покажеш, ще го докосна със жезъла , и той ще престане да те тормози.
Обещавам ти!
Седнал императора,отпуснал се на стола, затворил очи и започнал да търси, къде точно, в този момент е умът му, който постоянно го измъчвал? Досега през целият му живот го е тро-вел непрекъснато, а сега.... все нещо му се изплъзвал... Минал час, минал два – той продължавал да търси...
-Какво става? – попитал мъдреца.
-Ами...ами не мога да го открия!
-Как така не можеш да го откриеш - сопнал му се Бодхидхарма – нали ти и умът сте едно и също нещо? Нали ти си Умът?! Щом ти си тук – къде е той? Дай ми го, така ще го ударя с тоягата, че вече никога няма да те тревожи!
И тогава за пръв път в живота си императора получил сатори - а това е най-ниската степен на просветление – че ТОЙ и УМЪТ му са две различни неща!
Но дори и този кратък проблясък, бил достатъчен за да му отвори очите.
Станал, поклонил се на мъдреца и с навлажнени очи напуснал колибата...
Автор
Тема: Умът - взе ли го със себе си? (Прочетена 1803 пъти)