Wish, препрочитах книга за Ванга. Там има епизод, в който тя отпраща грубо мъж, дошъл да пита дали все пак няма да се сдобият с дете. Пред присъстващата там нейна близка после казала, че деца не му трябват, скоро ще умре. След месец мъжът починал при катастрофа.
Личното ми убеждение, вследствие на сънища, които са ми подсказвали нещастия и беди, е че има писани неща. Това е от основните представи, които човек си изгражда, живеейки, ведно с религията, усета за лично щастие, въобще - мирогледа. И истината няма едно лице, а при някои е твърде болезнено. Вероятно това, което сега те опустошава, ще те направи по-силна. В "Любов" на Шафак идеята беше, че не може да липсва нещо, което е вътре в теб, част от теб и живее в теб, ако е било пълноценно и истинско, при все, че в момента това не ти е утеха и звучи книжно...
Знам за историята на Баба Ванга с този човек, както и знам, че тя гледаше на смъртта като на нещо, от което не можеш да избягаш - предопределен край.
Бях споменала, че майка ми беше сънувала смъртта си 15г. преди да и се случи. Вярно не беше в подробности - рак, агония... и не мислехме, че този сън е смърт. Впоследствие, малко преди да почине, си спомних за тази случка и я разшифровах ясно.
Преди 15г. се беше прибрала от родното си място, където беше отишла да види родителите си и ми разказа, че е сънувала много странен сън. На сестрата на баща ми, мъжът (който 90-те години почина от рак, пак в адски мъки и с който имаха много силна връзка, наричана приятелство, а при други обстоятелства щеше да е повече) и се е явил на сън и и казал да идва при него, защото тя е неговата жена и я чака. Майка ми е спяла в леглото в нейната детска стая, в която и миналата година си изкара душата от мъка и после и почина точно там. По време на съня си, тя е била с изкрящо бяла рокля и е била обгърната в светлина, заедно с него. Усетила е щастие и е тръгнала да му хваща ръката, но после е казала:"Не, децата ми, не мога да тръгна сега с теб, не мога да оставя децата си." и е усетила как се връща в тялото си. Събудила се е вир вода, разказваше ми, че се е чудила дали е жива, защото е усетила как "отлита".
Когато разбрах за диагнозата на майка ми, не помнех за този сън. Плаках два дни (без тя да разбере, разбира се), на подсъзнателно ниво знаех, че тя ще почине, а на съзнателно си казвах:"Ще се боря и ще победя."
В рамките на месец и половина, след като нямаше никакъв ефект от моята и нейната борба, стигнах абсолютно сама до заключението, че най добре ще е да отиде там, от където всичко е започнало, там, където е родена... където има слънце, чист въздух... голяма къща. Върнах я към корените и, за да покълне отново.
Тогава, нямах никакъв спомен за този сън, ако имах, никога нямаше да я върна там.
Ще кажете, че това, което е сънувала е било предупреждение... за да го промени. Аз също това си мислих малко след като почина.
От скоро, връщайки се назад и спомняйки се, как всичко ме водеше към това, тя да отиде именно там, където се е сънувала... си мисля, че всичко е било начертано.
Вярвам, че по който и път да поемеш, през каквито и "изпитания" (тази дума ми е прекалено наложена като стеротип в днешни дни и не ми харесва), травми, дилеми... "грешки", избори, градации и деградации да минеш, краят винаги ще е един и същ.
Това не ме облекчава въобще, защото по никакъв начин не променя факта, че мама я няма, така че не е плод на "човек, вярва, в което му е удобно." Нищо не ми е удобно, всичко на тази тема ми "стяга".
Просто това е най-логичният извод за моя случай.
"Любов" съм я чела, имаше някои много добри моменти, но като цяло книгата ми се стори тежка и трудна за четене.
"В "Любов" на Шафак идеята беше, че не може да липсва нещо, което е вътре в теб, част от теб и живее в теб, ако е било пълноценно и истинско, при все, че в момента това не ти е утеха и звучи книжно..."Ако е било... Но не беше пълноценно. С майка ми се бяхме отдалечили много и преди да разбере, че е болна от рак, ние се учихме как отново да бъдем най-добри приятелки. Пращаше ми смс-и как "силното никога не се губи и ние пак ще си имаме нашето време, майче..." а аз и отговарях, че я обичам.
А силното не се губи, така е, от него винаги много Силно боли... особено, когато не си имал времето да го изживееш Пълноценно.
