Честит празник!
За Бог и всичко останало...
Великден е време за прозрения. Да обговорим чудесата. Тренираните ни в материалистичното души отдавна не правят разлика между човека и неговия доход. Всеки струва толкова, колкото печели. Ние оценяваме дори себе си по пазарната ни стойност и научаваме какво сме по това, което ни се дава и взема в обществото. Само че материалното щастие е илюзия. Вещите светкавично се обезценяват със самото им притежание.
На пръв поглед изглежда, че е лесно да се откажеш от излишъци, но всъщност е твърде трудно. За да придобиеш това познание, се изисква известно усилие. В света на истинските, вечните ценности, се прониква само през страха и болката. В началото на познанието стои телесната тревога. Болестите се появяват, за да ни предупредят, че сме в дисбаланс, че не обичаме, че не сме благодарни. Представете си един човешки ум, съвсем сам, насред неизцелимото. Граничните преживявания преобръщат съзнанието, правят човека мъдър и го изпълват с добрина. Вероятно Бог е резултат от тревогата на нашето вътре. През страданието Бог сякаш ни казва: Ще те науча на най-важното, ще те направя да прогледнеш, но първо искам да те изпитам дали имаш сили да носиш тежестта на това знание.
Бог по своята същност е само една тайна. Кой ще го обясни това на учениците? Да го отричаш, означава първо да го разбираш. Бог ли? Става въпрос за идея, която е твърде грамадна за да бъде осмислена. Църквата настоява за два часа вероучение на седмица. Велико е, ви казвам! Бих искала някой да ме е научил на Бог. Не учителка, а духовник да ме е учил. Нима мъдростта се преподава? Кой може да ти обясни страданието? Защото всяко знание е изживяна болка. Безбожницата ще познае Бог, чак когато животът размаже смешните й червени чорапи. Преди да намериш, трябва да загубиш. Бог явно е това, което остава, след като си изгубил всичко. Да се докоснеш до страха, до загубата, това е научаване. „Не съм религиозна, но изпитвам такава любов, че ми се иска да се моля, да се моля винаги да бъдеш тук”, пее Мадона. Любимата певица на Азис. Тя никога не е била само задник, Азисе. Човек стига по разни пътища до Бог. Основната пътека е разрушителната страст на любовта. На любовта изобщо, като феномен. Дори на любовта към себе си. Когато става въпрос за таланта да провиждаш имагинерната същност: възвишеният дух е едно, а надареният занаятчия - съвсем друго. Това е основната разлика между хората на словото. Между певците. Както и между хората на общуването - политиците. Изобщо, между хората. Често духът е смачкан някъде между чантите, обувките, пържолите и кючеците. Там, между нашето вчера и утре...
Калина Андролова
爱