Бог, / както и да се именува/, не разкрива своята същност във външно наблюдение, а чрез вътрешно преживяване. И когато вътрешното преживяване разкрива божията същност, външното наблюдение не е необходимо. А ако външното наблюдение е необходимо, тогава вътрешното преживяване е невъзможно.
Тоест, ако ме молиш да се разкрия, това не би могло да стане, защото самата молба е утвърждение, че не съм се разкрил. Такова утвърждение предизвиква съответното преживяване. Така ще изживееш своята реалност, че Бог не се разкрива, защото ако се разкриваше, нямаше да го молиш да се разкрие.
Няма да имаш онова, за което молиш и не можеш да имаш нищо, което поискаш. Така е, защото самата ти молба, е утвърждение за липса и когато кажеш, че искаш нещо, това поражда именнно такова преживяване - на липса в твоята реалност.
Ето защо добрата молитва никога не е обикновен списък с желания, а молитва на благодарност.
Когато предварително благодариш за онова, което избираш да изживееш като своя реалност, ти фактически признаваш, че вече го имаш в действителност. Ето защо благодарността е най-могъщото изявление пред Бог, утвърждение, че още преди да си ме помолил за нещо, аз вече съм ти го дал.