Тази статия е популярна, може би сте я виждали, но все пак си позволявам да я пусна и тук. Страшно много верни неща има написани, за които обаче често изобщо не се замисляме (а уж ги знаем!)... Дано да е от полза
.
„Механизмът на формиране на зависимостта от храната е прост и сложен едновременно. Дълго време специалистите не можели да разберат защо след като човек разбира вредата от преяждането, се държи така, че количеството калории и качеството на храната в неговия рацион да не се променят? Едва в средата на миналия век успели да намерят отговор на този въпрос, оказало се, че преяждането се явява разновидност на токсикологична зависимост. Това дало основание на Световната Здравна Организация /СЗО/ да приравни наркотичната зависимост с хранителната.
Оказва се, че механизмът на формиране на двете зависимости е един и същ. В мозъка на човека съществуват клетки, които изработват невропептиди – така наричаните белтъци на радостта – серотонин и ендорфин. Тези вещества са отговорни за вътрешната психологическа сфера на индивида, за неговия душевен комфорт. Колкото и странно да изглежда на човека, незапознат с медицинската наука, нашата емоционална сфера на живот в голяма степен е обусловена от биохимически процеси, произтичащи в организмите ни. Колкото повече организмът изработва ендорфини, толкова по-щастливи се чувстваме.
Естествено определението за щастие е много по-широко, отколкото неговата физиологическа съставляваща. В дадения случай става дума преди всичко за чувството за психологически комфорт, при което човек се чувства спокоен, доволен, нищо не го тревожи или безпокои. Снижението на количеството „белтъци на радостта” в организма води до изменение на психологическото състояние. Започва да се повишава тревожността у хората, възниква и нараства чувството за безпокойство, залива ни вълна от песимистични мисли, относно по-нататъшните ни житейски перспективи. При което външната страна на живота по никакъв начин не влияе на този процес. Ако човек е щастлив в личния живот, започват да го нападат тревоги относно работата; ако и в тази, и в другата сфера нещата са благополучни, то така или иначе мозъкът ще намери за какво да се „захване” , за да застави човека да предъвква угнетяващите го безконечни размишления. Впрочем защо безконечни? Инстинктивно ние намираме изход от тази ситуация: бързаме към хладилника или отиваме в магазина, за да си купим нещо сладко или мазно. Всичко е ясно. Мазнините и въглеводородите, от които се състоят такива продукти, бързо проникват в кръвта и там устройват истински глюкологичен взрив. Особена способност да устройват такива „взривове” притежават тортичките и бонбонките. Проницателността на клетките на мозъка при това се увеличава, нивото на серотонин и ендорфин рязко нараства и ето – отново сте безметежни, благодушни, бъдещето отново ви се представя в прекрасна светлина, а всички неуредици не изглеждат вече толкова големи. С една дума, браво на опаковката шоколад, на тлъстото свинско и апетитната пирожка! Как да не си спомним в такова състояние за веселото стихче: „Пирожката е полезна, по бързо я изяж. И помни: две пирожки са по-полезни от една!”
Ех, ако така беше наистина… Цялата беда се състои в това, че „химическата радост” има едно свойство – съществува в организма за кратко време. След няколко минути цялата погълната храна в организма започва да се разпада на пептиди, което води до понижаване на настроението, което възобновява същите онези „черни мисли”. Колкото по-напрегнато мисли човек за своето бъдеще, толкова по-активно протича процесът на разпад на пептиди и толкова по-силна е у него потребността от радост и от веществата, които я предизвикват. Всяко напрежение, умора, недостатък на положителни емоции, движения – всичко това води до хронически стрес, предизвикващ рефлекторно снижение на количеството хормони на радостта. Но ситуацията се усложнява от още едно обстоятелство. С увеличаването на процеса на ядене, сладките неща, тестените храни и мазнините стават нужни на организма не толкова за увеличаване на производството на невропептиди. Чувството на удоволствие, възникващо от приема на храна /впрочем не е важно от какво – от цигари, алкохол, наркотици/, ясно се фиксира в мозъка, запомня се и формира т. нар. доминанта- временно господстващ участък на възбуждането в централната нервна система. Той създава скрита готовност на организма за определена дейност /в дадения случай – за поглъщане на храна/ при едновременното задържане на други рефлекторни актове. Очевидно, това обстоятелство е дало повод на Козма Прутников да твърди, че е трудно да спре да опитва харесващата му храна.
Под влиянието на доминантата се формира стереотип на поведение – за всеки човек той е индивидуален. Следващият път при възникване на чувството на психологически дискомфорт, мозъкът винаги ще се старае да ни подтикне към привичното „лечение”, тласкайки някои от нас към хладилника или към купата с кекс, а други към цигарите , трети към шишето с водка. В такъв случай се получава, че човек приема храна не, за да утоли глада си, а за да измени своето емоционално състояние. Всеки път, когато изпитваме желание да си хапнем нещо, е необходимо да имаме предвид това и внимателно да се вслушваме в своите усещания.”
Вниквайки в тази проста и едновременно сложна своя физиологическа „запрограмираност”, процесът става по-ясен – става ясно това по какъв начин дори и „най-волевите” хора са способни да се „понатъпчат”. И в този смисъл дори и шоколадчето може да стане подобно на цигарата. Колкото в по-малка степен човек е способен да предизвика у себе си чувство на радост с помощта на външни фактори, колкото по-силно животът го „рита” в пряк и преносен смисъл на думата, толкова по-голям е рискът да се формира у него адиктивна зависимост. А, ако зависимостта вече се е сформирала, без помощта на специалисти е невъзможно да се справим… Зависимостта от храната, колкото и да ни е странно, може да се окаже по-коварна, отколкото към наркотиците. Последствията от болезнената пристрастност към наркотични вещества се проявяват доста рано. Вече след месец-два човек започва да разбира, че става наркоман. Зависимостта от храната обаче се открива много години след като се е сформирала. По това тя прилича на алкохолната зависимост. Така, както на алкохолика е трудно да си признае, че е такъв, по същия начин и червоугодникът дълго не осъзнава, че е впримчен от властта на храната. И този, и другият до последно ще утвърждават, че: „ако реша, ще спра”. За доказателство на това единият минава на „сух режим”, а другият на диета. Но резултатът е един и същ – неизбежен срив и още по-дълбоко потъване в блатото на болезнените пристрастия. Разликата е само в отношението на обществото. Докато от алкохолиците в значителна степен страдат обкръжаващите ги хора и пиянството се счита за порок и за социално неприемлива форма на поведение, то към червоугодниците отношението е доста по-снизходително. Техните остроумни събратя дори утешават беднягата /а може би и самите себе си/ с иронически утвърждения като: „Ако вие ядете нещо, но никой не вижда това, калориите може да не се броят. Ако вие ядете с някого, калориите може да не ги броите. Ако всички наоколо надебелеят, вие ще изглеждате по-стройни. Парченцата пирожка не са калорични, при нарушаване на целостността на пирожката се наблюдава рязко намаляване на калорийната стойност. Ако вие хапвате, докато приготвяте храната, не се брои. Всичко, което сте изяли от чужда чиния не съдържа калории, защото от юридическа гледна точка те принадлежат на собственика на чинията!” Действително много „свежи” утешения. Но те са подходящи само за онези, на които не им се налага да броят калориите. Докато организмът е млад запасът от хормони, изгарящи излишните калории, е голям. Последствията от преяждането изобщо не се проявяват. Даже следите от „хранителните запои” у младите същества е лесно отстраним. Единствената беда, застрашаваща талията на младите девойки – това са леките сезонни колебания в теглото. Но с два-три килограма излишно тегло, придобити през зимата, природата ще се справи без помощта на радикални средства. Към 25-30 годишна възраст механизмът на регулиране започва да отслабва и в резултат на това хормоналният баланс се нарушава. Впоследствие тъканите на организма започват да се презапасяват с мазнини. Ето оттук започва преустройката на храненето, докато все още талията не е изменила своите обеми. Но първо, много не подозират за процесите, протичащи в техните организми. Второ, даже разбрали необходимостта от отказ от излишните калории, не са много тези, по чиито сили е да осъществят това. Та нали зависимостта вече е пуснала дълбоки корени и в мозъка се е сформирала такава доминанта, с която не всеки може да се справи самостоятелно. Като допълнение към това има още едно обстоятелство – с възрастта повечето хора губят естествения си, даден от природата запас от радост. Колкото повече човек научава за обкръжаващия го свят, толкова по-често се среща с негативни явления и му е по-трудно да съхрани оптимистичния си поглед над нещата. Не напразно съществува поговорката: „песимистът е добре информиран оптимист”. А там, където има дефицит от радост, има голяма потребност от нея. Вместо да намираме радост в изкуството, в общуването с хората и природата, къде къде по-просто е да я открием в хладилника. За това трябва много по-малки усилия…”
http://ed.dir.bg/_wm/basic/?df=20482&GDirId=354ad1148a17383c260dda2d949975d1
