Ванко, нима спорим?
Лично аз дотук не видях някакъв спор, основаващ се на размяната на някакви разумни аргументи и контраргументи в подкрепа на някаква теза и нейната антитеза (визирам постнатите от теб „вселенски закони“, а не забежките ти по израстването).
Но хубавото е, че поне правиш опит някакъв.
Твърдението ти
Трябва дебело да подчертая, че всеки един от тези Закони може да се прилага и е действен само в строго индивидуален план.
тотално срива „универсалността“ на тези „закони“, т.е. kак може да е общовалидно едно нещо, когато то е само частно-приложимо и строго индивидуално като проявление и резултат?
Не мислиш ли, че това не са закони а може би някакви, да речем "вселенски полу- или направо цели феномени“?
Ако вярвате, че спора е основополагащ, вие постоянно ще привличате себеподобни – т.е. хора обичащи и търсещи спора. Ще се аргументирате, ще привеждате доводи, ще търсите потвърждение от единомислещи ... Тук обаче идва тънкият момент - този който е пред вас не се е появил за да изясни нещата, но да наложи своето виждане, вярвайки, че е прав.
А приетата предварително нагласа към спора като средство за налагане на мнение, а не за размяна на аргументи е просто един начин за избягване на конфронтация. Може би ТВОЯТА нагласа е била такава, защото сам изтъкваш, че си бил „невероятен в споровете“. Каква е била целта ти?
Да поясня – с глупаци не се спори, по презумпция. Но ако насреща си имаш човек от твоята категория, то това не е ли един добър начин да сравните позициите си и да си изясните истинното познание по предмета на спора ви. Добре се изказал по въпроса Платон и то доста отдавна
http://www.sacred-texts.com/cla/plato/index.htm. В този смисъл кое му е лошото на спора? Страх от загуба или разкриване на некомпетентност?
Изтъкнантите от теб причини да не водиш спорове са доста странни за мен. Първата: „когато знам – казвам каквото знам и приключвам“ разкрива един доста елитарен подход към „Истината“, т.е. Казаното от теб (всъщност това което знаеш) не подлежи на съмнение. Нима тезите ти не подлежат на съмнение? Звучи сякаш винаги, когато кажеш нещо, (а ти го казваш когато знаеш, нали?) тезата на опонента ти няма значение. Защото тя е противоположна, иначе не говорим за спор и ти по презумпция просто я игнорираш. Ако събеседника ти обаче „чуе и обърне внимание на това, което си казал започва да работи частта от истината, която си вложил“. Нима не всичко, което влагаш е истина? Ако пак си прочетеш поста може би ще разбереш какво искам да кажа.
Втората причина буди в мен само усмивка. За да спориш трябва да знаеш, да имаш СВОЯ теза и аргументи, с които да я защитиш. А ти след като не си достатъчно подготвен, т.е. не знаеш и имаш нужда да задаваш въпроси с цел набавяне на нужното знание, то тогава изобщо не си в състояние да водиш спор и спор като такъв не може да съществува.
А примерът който си дал с „Бате Краско“ е повече от красноречив. Ако единият от двама ви е използвал солидни и разумни аргументи в подкрепа на казаното от него, а опонента не ги е приел, то вие сте спорили заради самия спор а не за изясняване на „истинното познание“ предмета на спора. Друга причина е, че единият от дваама ви (а може и двамата) явно не е бил готов да преосмисли позициата си на базата на контрааргументите на събеседника си (ако също са сериозни). А това в крайна сметка е и целта на един спор, нали? Оттам идва и афоризма „В спора се ражда истината“. Между другото по предмета на спора ви с твоя зет има доста литература по въпроса, та ми е чудно това противопоставяне на несъвместими тези.
Явно някой не си е направил домашното преди да започне да спори по същество...
Това е засега от мен. Чакам нещо по същество, че се разводни темата...
