Близо месец след като мама разбра за рака, си говорихме как някога, когато бях дете, винаги след стрес/скандал... тя се хващаше за черния дроб и даже си спомних, че казваше: "Като се ядосам, имам чувството, че нещо ми се заключва тук..." Става дума за преди 15години, което моментално изключва този рак да го е имало тогава.
Тази и болка, не си отиде с времето, но тя се беше научила да живее, колкото с, толкова и извън нея... в някакъв вид "майчин" непукизъм... докато един ден, болката явно започнала да се разраства , получила нужната, наслоена негативна енергия и се изродила в плячкосващ всяка територия, рак!
Купих си няколко книги на Станчо Станев, при който исках да водя мама, но тя ми отказа. В едната пише, че болен черен дроб, означава, че позволяваш на яда да взема превес над теб. Орган на гнева...
За няма и два месеца, в които се борих да спася майка си, изчетох толкова много неща, които се чудих как да подредя, така че да и помогна. Отделно си писах и с Webster Kehr и Mike Vrentas (или подобно), но комуникацията беше трудна, не заради езиковата бариера, а предполагам многото на брой писма, с които ги засипваха.
Това, което искам да кажа е, че в момент на стрес и бързане, информацията, която получаваш няма как да бъде асимилирана. Бях под изключителен стрес, защото усещах, че не всеки ден, а всеки час ми е важен.
Тя излиняваше и се губеше... Да не говорим за огромната болка, която я изяждаше... Или за тази, която ядеше мен...
Някой ден ще публикувам всичко, което изчетох по темата, както и всичко, което опитах с мама.
Никога няма да забравя каничката, на която написах в ярки и различни цветове, думички като Любов, Здраве, Сила, Щастие... както и имената на всички, които я обичаме... Често се сещам как едвам сдържайки отчаянието си, и напълних вода и и казах да пие и да вярва... (нищо, че аз вече не вярвах). Тогава болката и беше на макс и вече не можеше да става от леглото. Мама ме погледна безизразно и само поклати глава като послушно дете пред майка си.
След една седмица, детето пило от живата вода, беше в света на неживите.
Мисълта ми е, че нейният рак не се излекува "Сега", въпреки всички мои вълшебни команди, въпреки всичката ми ЛЮБОВ, молби към Господ, въпреки че заспивах обливайки я на ум в лилава, после в златна светлина... Не успях.
Мисля си, че обезсилваме враговете си като спрем да гледаме на тях като на такива. Фокусирайки върху рака, ти му даваш живот. Даваш му импулс секунда по секунда, удар по удар... туп-туп-туп.
"Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната започва да се взира в теб."— Фридрих Ницше
Командите, "магийте" и силата на мисълта са нож с две остриета. Малко хора умеят да подредят по такъв начин енергията си, че тя да е лековита. А пък единственият орган, който не може да хване рак е сърцето.
"Аз съм болен от рак" и "Умира се от рак" е вид автохипноза... която се упражнява ден след ден.
Даже четох, че е хубаво да знаят по-малко хора, защото в случай че се виждаш с тях, те ти затвърждават "Да, болен си."
За да се спасиш, трябва да успееш да се пребориш със страха (от смъртта). Борбата с рака е борба със себе си.
А тези борби са най-трудните. Разумът в тях не е стратегията с приоритет... Защото в случая с разума затвърждаваш какво? Това, което си избереш ли? А дали можеш да избираш да бъдеш позитивен/силен/здрав/обичащ, когато не можеш да се движиш и ти се вие от болка?
Вярвам, че понякога е късно за сърцето. Може би, ако прекалено дълго си забравял за него, времето, в което ще си го върнеш като памет, като усещане, ще е времето в другото ти прераждане...
И не много във връзка с темата, вярвам, че дебелокожите живеят (по)дълго. И се опитвам да не ме е ЯД на тях.
Това е.
