Вероника, аз нямах лошо детство, но имам същите "симптоми". Моят съвет е: недей изкуствено да си създаваш идеали и линия на следване. Човек не може да избяга от характера си, а и не е нужно. Но допускайки любовта и енергията, която е във всичко около нас (и в живата и неживата природа) и в себе си човек започва да бъде малко повече себе си и да се уважава и да се справя с разни песимистични настроения, които са като вирус (за този, който е свикнал да им се поддава).
ПС. Не исках да споменавам за религия, защото това е личен избор за всеки човек, но без това уточняване това, което написах звучи вятърничево. Като тинейджър се "учех" на самоуважение пред огледалото (ако имаше ефект, то беше краткосрочно положителен, но дългосрочно отрицателен). Дълги години имах много въпроси, на които не можех да отговоря, но им търсех отговора. След като (преди година) прочетох за тангранизма - че бог е в мен и всичко около мен си отговорих на своите въпроси и сега приемам света малко по-осезаемо и разбираемо (това е също въпрос на време, навиците си съществуват, но поне знам, когато нещо се случва защо се случва).