Когато бях ученик имах една учителка по география. Строга жена. С каквато и шега да опита човек, не може да пробие каменното й лице. Конкретно към мене беше прекалено взискателна. Винаги искаше повече, независимо, че бях може би най-добрият в класа по нейния предмет. Много страдах от този терор, но тя не отстъпи и за момент.Така, лека полека, дойде и последния учебен ден. Срещнах я в двора, моята строга учителка по география. Някак спонтанно й зададох въпросът, който винаги ме е терзаел:
-Защо бяхте толкова лоша към мен? Аз бях все пак най-добрия. Имаше толкова слаби съученици към които бяхте добра.
Поглеждайки ме с най-откровените очи които съм виждал, тя ми отговори;
- Защото ми пука за теб. Ако имаш потенциал да правиш нещата по-добре, ако си тръгнал по грешен път и никой от околните не ти го каже, значи са те отписали. А това е най-тежката присъда. Един импулс в точния момент може да бъде решаващ за бъдещето ти. Спреш ли да се развиваш си свършен. Не е страшна смърта, а това което умира в теб докато си жив.
Бях поразен. Следващите моменти ми се губят. След години, на едно от многото пътешествия по света, си спомних за тази случка. Учителката ми вече я няма, но нейната строгост ме направи добър в това което правя и днес - да опознавам и разгадавам за другите, красивата различност на света в който живеем.
