Здравей и добре дошъл във форума! С тази диета само на сокове не си ли много слаб т.е не те ли притеснява, че можеш да отслабнеш прекалено или ти си над тези неща? И бих ти препоръчала ако искаш да дъвчеш нещо да замениш фъстъците със сурови накиснати бадеми. Те са за предпочитане.
Добре заварили сте всички
Целта ми не е прочистване. В интерес на истината никога не съм се чувствал мръсен или натровен, както се случва с някои хора - започват да се интересуват от прочистване, защото се усещат зле. При мен всичко беше съзнателен избор, умственото решение за нещата се появяваше преди физическите и емоционалните усещания.
Стигах до дадена информация, осмислях я за известно време, след което решавах да я изпробвам. Информирах се за пречистването и за храните и без да се чувствам зле или неудовлетворен реших да да изпробвам информацията.
Получава се така, че не си давам сметка за това колко зле се чувствам, просто защото не зная колко по-добре бих могъл да се чувствам. Колкото повече разбирах колко по-добре мога да усещам себе си, толкова повече си давах сметка колко зле съм се чувствал преди. Но ако някой ме попиташе в миналото дали се чувствам добре, щях да отговоря "напълно".
И така едното нещо водеше друго, после идваше трето... и стигнах до тук.
Затова за себе си не бих нарекъл това, че се храня със сокове, диета. За мен това е най-удовлетворителният начин на хранене, който някога съм възприемал и не е нещо, което поставям в срокове.
Да съм "над тези неща", не бих се изразил така
Има нещо такова, да, но не бих използвал същия израз, все едно съм някакъв... "извисен", или подобно.
По-скоро, ако трябва сам да определя къде съм, чувствам се "встрани", вместо "над".
Ето моята пълна история, сигурен съм, че ще много моменти са общи с някои от вас.
Преди да започна да правя каквито и да е постъпки в тази посока, бях съвсем друг тип човек - и физически и като умствено разположение, а и като характер въобще. Бях 110-115кг, 1,87м и усилено тренирах кик-бокс в младежи тежка категория.
Това беше "социален статус", така да се изразя. Това беше ролята, която играех като социална фигура, нали разбирате, на улицата и в общестевите среди това беше нещото, с което ме посрещаха. Но не бях Аз.
Вегетарианството не се отрази на физиката ми ни най-малко.
Прехода ми към суровоядство премина през начално прочистване, известно време ядях само плодове, около 3 - 4 месеца, и тогава се разделих с всичко това. Станах 80кг към третия месец, а последния месец го посветих на лечебно гладуване.
Само че въобще не бях подготвен по темата. Мислех, че просто спираш да ядеш и това е, нещата се случват. И като цяло беше едно много екстремно преживяване, защото трябваше да ходя на работа през това време, нямах никаква възможност да си осигуря условия. А работата ми се състоеше в 12 часа на крак, два на два, с право на две почивки по половин час.
Та за този един месец гладуване килограмите ми паднаха до 69. Спомням си, защото се мерех често.
Тогава беше най-големия стрес. Физически се случваше всичко... чернодробни кризи, жлъчни кризи, аритмия, имах два припадъка на работното място. Всичко това ми се случваше по време на работа и не зная как съм се криел в тези моменти. Естествено всички мислеха, че крия някаква трагична болест, защото бях жълто-зелен в лицето, да не говорим, че човек не можеше да ме познае без онези бузи. Цялото ми лице беше като след пластична операция. Всички дрехи ми стояха като нахлузен чувал, а аз самия приличах на раково болен.
И всичко това, съотнесено към факта, че трябваше да изпълнявам ролята на охранител, създаде редица ситуации, които ми оформиха съвсем нов характер и след всичко това от старата ми личност нямаше и помен.
По време на кризите бях доста притеснен за себе си, защото не знаех какво става и чак тогава се информирах за това какво наистина е лечебното гладуване, прочетох няколко книги по въпроса и всичко ми стана ясно.
Вече имайки знанието за това, което правя, започнах суровоядното си захранване. Направих още няколко гладувания по една седмица или по 10 дена, вече както би трябвало да се провеждат. Преминах изцяло на суровоядна храна и се възстанових сравнително пропорционално. Бях 80-85 кг и 1,87м висок и за първи път в живота си всъщност видях какво се разбира като пропорционално тяло.
Изкарах така известно време, живеех си щастливо и за нищо на света не исках да се връщам към стария си начин на живот. Виждах миналия си образ като голяма грешка, като плод на заблудата, на която всички сме възпитавани от своите родители, които мислят общоприетото за полезно и правилно. Но не съжалявах за нищо. Чувствах се добре, наистина, че всичко се бе случило така, защото беше нещо като казарма. Моя набор е първия, който изпуска казармата и не съм бил там, но тези събития ми бяха като "възпитател в сериозността на живота", нали разбирате. Като социално отражение и отношение към мен тогава и като лични преживявания въобще...
Жевеех си добре като суровоядец. Или поне не познавах по-добро състоние от това, за да кажа дали ми беше добре или зле.
И... в един момент... започна да ми тежи. Отначало не го забелязвах, но храненето ми създаваше неудобство. Появиха ми се редовни газове и подувания от безобидни храни. Зеленчуците спряха да ме привличат, бяха ми много груби, усещах се изнежен отвътре. Дори бананите също ме подуваха и дълго време се оригвах след това и тн.
В главата ми се появи мисълта, че може би се храня еднообразно, може би имах гастритни симптоми или кой знае какво и реших да разчупя атмосферата. Започнах да ям кашкавали и сирена (бяха ми любимата храна преди, когато бях всеяден), кисело мляко... Подбирах ги да са все вносни и проверени, киселото мляко да е само домашно, понеже имам източник, за прясно мляко и дума не ставаше, знаех, че е много токсично.
Газовете и подуванията спряха и стомахът ми се чувстваше добре, само че се задръстих със слуз. Започнах да се събуждам с тежко облагане в устата, в носоглътката ми се появи жилаво течение надолу към гърлото и можех да храча когато и да се опитам през деня. В носа ми се появиха сополи и тн.
И известно време не знаех какво да направя, защото просто не ми беше комфортно да живея и постепенно взе да ме обзема униние и апатия, която понякога прерастваше в подтиснатост. Започнах да се сещам за миналото, когато тежината в стомаха за мен беше нормалното състояние.
Връщайки се от работа един ден в главата ми се появи идеята за сок. Аз не си падах по течностите тогава, защото обичах допира с природата - обичах близкия контакт с портокала, обичах да се "целувам" с ябълката... исках да имам "натурален" контакт с храната си и някакси идеята за сок от ябълка, ябълка в чаша, или портокал в шишенце ме отблъскваше.
Затова обърнах внимание на тази идея, беше неприсъща за стила на желанията ми до сега. Пътувах в трамвая, на две спирки от Техномаркет и имах само 50лв за оставащите 2 седмици до заплата. Реших да не се замислям въобще, скочих на Техномаркет и купих най-добрите цитрус преса и сокоизстисквачка, които можах да намеря за 40лв и нещо. С останалото взех две кила моркови и си направих сок.
Още с първата изпита чаша разбрах, че ми предстои дълга кариера с това нещо
Изпих си морковите, останалото от двете седмици ги изгладувах, не защото много исках, а защото нямах пари за друго и без това, освен точно 8лв за точно 8 смени, защото ходя с метро на работа.
Като взех заплата се почна едно белене, едно мачкане и едни експерименти и на бързо си съставих соково меню.
Първоначално кризите и симптомите на пристрастяване към яденето си бяха в нормата. Имах влечения, подбуди, заблуди... психически разтройства - страхове, апатии, депресии, еуфории... Преживях си един процес на отказване от силна емоционална зависимост към твърда храна. Беше около седмица и малко, по-малко от две седмици и не беше кой знае какво. На физическо ниво имаше съвсем малки промени, не че не бяха съществени, но не можеше да се сравнят с екшъна, когато ставах суровоядец.
Добра идея е да се премеря, но не съм стъпвал на кантар от онзи момент с неправилното гладуване. Усещането ми е много, много неточно в момента, защото се чувствам като перце. Имам чувството, че не стъпвам по земята, когато се натоваря с торби или с тежки дрехи, дори ходя смешно, защото не усещам тялото си, но за сметка на това усещам тежината на дрехите си... примерно зимни панталони и дебело зимно яке, по-скоро съм склонен да пирема тях за тялото си, а тялото си за въздуха вътре.
Затова не мога да предположа колко тежа в момента. Че съм кльощав... да, предполагам, че е така. Само че е по-странно, защото кльощавите хора са слаби, нямат развити мускули. А аз съм запазил всичко развито от тренирането преди, и от настоящите ми тренировки, които са физически упражнения, изоставих кик-бокса много отдавна.
Така че кльощавите хора привличат по-малко внимание от мен, защото аз по-скоро приличам на човек, на който не му е писано да е слаб, но сякаш е бил в такива условия. "Като от концентрационен лагер" е най-честото сравнение
Аз самия се чувствам невероятно, на физическо ниво. Има някои неща, които са просто магия и аз самия не ги вярвам - например ясно усещам как сърцето сменя режимите. Когато бягам, сърцето ускорява ритъм, а дишането става много дълбоко, само че не се учестява.
Дишам толкова, често, колкото и преди, но дълбоко... И практически няма задъхване. Бягах много, исках да видя до кога мога. Бягах, докато не усетих, че челото ми изстива и кръвното ми пада. Никога не съм си представял, че мога да направя нещо такова преди - като всеядец или като суровоядец, когато и да е. Когато не се задъхвам и когато въздухът не свършва, сякаш всичко може да продължава вечно. Всичко зависи от това режима на сърцето да може да бъде обезпечен с въздух.
И като цяло все още не мога да свикна със себе си. Все още си изграждам представата за мен на физическо и на психическо ниво и още не мога да се определя. сякаш трябва да преоткиря всичко отначало.
Все едно всичко е било сън до сега и съм се събудил като непознат на себе си човек.
И дали не ме притеснява, че съм прекалено слаб... Да, така е. Защото това има ефект като отношение на околните, като предразсъдъците на онези, които ме познават от преди... особено на родителите ми, за които аз все още съм 115 килограмовия кик-боксьор, който в момента просто е "объркан" и се надяват, че някой ден "ще се оправи" и ще бъде "полноценна" личност отново.
Но "притеснява" не е съвсем точна дума. Притесняваше ме, когато тепърва се сблъсквах с тази особеност на живота, но сега по-скоро ми е досадно. Много ми е досадно и наистина ми пречи, но, какво да се прави. Просто се опитвам да свикна, защото зная, че всичко останало е много по-важно от това
П.П.
Специално за външиня вид съм забелязал, че неприятното за мен отношение идва от хората, които ме познават от преди. Колкото по-отдавна ме познава човека, толкова повече ме обижда с отношението си. Без да го осъзнава разбира се, нищо от това не е преднамерено.
Хората, с които завръзвам нови познанства, ме приемат веднага, дори правя приятели много по-лесно от преди. Самото ми излъчване е различно и усещам това по околните, по това как реагират на присътвието и на разговора с мен.
И въобще... радвам се, че всичко това се случва
Просто понякога ми се ще да мога да си почивам от всичко онова, с което още не съм свикнал.
