Илюзията за Осъдителност
Тази илюзия може да се използва, за да преживявате чудото на неосъдителността. Това, което е есенциално за Универсалното Съзнание. Илюзия съществува като такава, с цел да разберете, че за Вселената е абсолютно невъзможно да бъде сравняваща и от там – осъдителна. Съденето е вулгарната, просташка дейност, присъща по-скоро на егото и ако му позволим да доминира над съзнанието с разюзданата си природа, то се намества на мястото на проникновението и прозорливостта. Както вече казахме, нищо не е грешно и от тази по-висша позиция това може и да звучи като противоречие. Но в стадиите на доминираща емоционалност проблемът възниква от там, че осъдителността поддържа разделението. А да съдиш части от себе си, е първопричината да блокираш на пътя към себе-познанието и себе-признаването. Когато осъждаме, ние затваряме съзнанието си за други варианти на изражение, ние ги отричаме на Вездесъщия Аз. Само с изпитването на емоциите на тъга и разрушителност, които съпътстват съденето, ние можем да проумеем, че то определено е нещо, което Космосът не може да толерира.
Обикновено, когато другите ви съдят, можете да изпитвате тези чувства най-дълбоко, защото нищо не боли толкова, колкото когато някой ви съди. Съденето ранява, когато тези, които ви съдят не са прави, но боли още по-силно, когато са прави. Защото вече обяснихме за силата на истината. Хората са манипулирани и програмирани посредством обществени и морални догми да не я обичат. И когато чуят истината, тя ги пробожда като отровна стрела. Трябва да изпитате съденето само веднъж, за да разберете, че то не може да е продукт на истинската, универсална любов и състрадание.
Със сътворяването на този илюзорен свят, ние сме създали и общества, в които осъдителността не само, че е приемана и толерирана, но е и някак очаквана. Съвсем естествено е за нас да изразяваме мнението си за нещо, независимо дали е валидно, подходящо или въобще необходимо. Дори е измислена цяла съдебна система, която инвалидно наричаме „право“, и която е изградена около идеята, че някой има правото да ви осъди, че сте „виновен” или „невинен” за нещо!
От позицията на сегашното си ниво на относително съзнание, за повечето хора е трудно да видят, че всъщност никой никога не е виновен и следователно всички са изконно невинни от универсална гледна точка. „Виновен“ и „невинен“ са само определения, с които фалшивият морализъм си служи според това, какво обществото или колективното съзнание е приело за правилно или добро и кое за лошо.
По закона за причините и следствията, зад всичко „лошо“ се крие причина. Понякога хората се държат по един или друг начин, защото са обусловени от средата, в която са родени или обитават. Тя ги моделира и извайва като глина в това, което са, особено, ако са слабоволеви. Никой не е абсолютно зъл, защото няма такова нещо като абсолютно зло и абсолютно добро. Те са едно и също нещо, различни аспекти на персонификацията Аз, които Универсалното Съзнание избира да изживява.
Страхът и вината са най-големият враг на човека. Това, което го държи закотвен в жалките му осъдителни шаблони. Той сравнява, съди, мери, коментира, оценява според своето мерило, което не е универсално и поради това е несъвършено да бъде мяра за каквото и да е. Везната на човека е твърде ръждива, за да е валидна.
Без его не можем да съществуваме. То е изключително необходимо, защото е един вид посредник между нас и Висшия Аз. Борбата с него е илюзия. Едно нормално его просто служи на Висшия ни аспект да се персонифицира като човек. Неговата функция е да получава инструкции от душата и да ги трансформира във физическия свят. В своето нормално състояние егото не съди. Сравняването и съденето се появяват само, ако то доминира над нас, а не духът. Защото от ограничената си позиция „персоната“ не вижда целостта на всичко. Следователно това може да е и полезна индикация за това кои енергии ни доминират и контролират. Ако позволим на егото да царува, ние доброволно му отдаваме силата, която по право принадлежи на духа. Когато разширим съзнанието си до степен да интегрираме по-висшите си аспекти, можем да видим егото в неговата реална перспектива.
Полезността на егото идва от способността му да ни отделя като личност от останалия свят. Способността му да ни персонифицира. Тези, които обаче не съумеят да осъзнаят този процес на идентификация, често се оказват като сюнгери, попиващи всичко от всички и обкръжаващата ги среда. Техните аури биват замърсявани много лесно и за тях става много трудно да мислят и действат самостоятелно. И тенденциозността им да поемат мисъл-формите на съответната група, обществено или колективно съзнание, става доминираща. А мнозинството от тези колективни, подсъзнателни мисъл-форми са центрирани главно във физическо оцеляване, търсене на сигурност, конкуренция, алчност, страх и самозащита.
С установяването на своето лично пространство като уникален индивид, персона, вие помагате на Висшия си аспект да поеме юздата на вашето съществуване. Това може да ви помогне да разсъждавате самостоятелно и решавате кое от информацията на колективното съзнание е полезно за вас и кое не.
От гледна точка на по-висше съзнание, никой не е съден и осъждан за нищо, той просто е наблюдаван какво върши и как неговите дела рефлектират върху цялата материя на съществуването му. Концепцията за наказанието явно въобще не е адекватна, щом затворите не са институции, които произвеждат ангели, а точно обратното, вкоравяват и дехуманизират още повече „провинилите“ се. Те са по-скоро фабрики, които бълват насилници и комплексари на конвейр. Неинтегрираният емоционален интелект е обсебен да съди и наказва, защото от своето ниво не вижда целостта на нещата. Това, че всичко е Едно. Ако виждаше, не би искал да съди и наказва сам себе си. То е все едно, като се спънеш и си удариш палеца на крака, после нарочно да ритнеш повторно, за да се нараниш още повече. Естествено, в общество, което не се вижда като цяло, тази концепция е немислима и затова само индивидуално, чрез изживяване на контрастите в полярната схема, сами можем да се научим да разбираме илюзиите, за да ги дефинираме като шаблони и програми и така да ги накараме да изчезнат.
Съденето не е същото като наблюдението. Наблюдението е гледане и виждане на това, което е, без да взимаме участие. А съденето е заключаване, че нещо друго трябва да бъде обратно на това, което е наблюдавано. Или вече имаме сравняване и канализирана емоция. Наблюдателят е просто свидетел. Съденето прави заключения. Добавя „понеже“ и „трябва“ към простотата на фактите.
Арбитрирането, осъждането игнорира смисъла на това Кой Сте есенциално. То ви слага илюзорни етикети, които са далеч от истинската ви духовна същност: „арогантен“, „лош“, „перверзен“, „престъпен“, „глупав“, „неграмотен“... и още и още, речникът е безкраен. Не, вие не сте всички тези профанизирани човешки илюзии, вие сте проект в прогрес. И като такъв, сте в постоянна трансформация и никога не сте завършен. Да се очаква от вас да бъдете съвършен в изражението си на човек, е абсурдно лицемерие и всъщност, който го очаква, е също толкова несъвършен, колкото вас. Презумпцията, че има право да ви съди, преди да е опознал себе си и собствените си психологически проблеми, говори за това, че той също е проект в прогрес. Нещо, което не може да е съвършено. Някак се получава парадокс, че несъвършеният съди несъвършения. Или казано по библейски – несъвършеният хвърля камъни по друг несъвършен.
Да се опитвате да станете идеални е насилие. Не можете да станете идеални. Можете само да бъдете такива, (ако капитулирате суетата, претенциите и желанията си) но щом сте тук и сега, значи този процес на самоосъзнаване е все още в действие. Докато духът не е завършил целия цикъл, той е просто гъсеница, която чака да стане пеперуда. Не, не да стане! Той е бил пеперуда, дори когато е бил гъсеница, бил е пеперуда, дори когато е бил само ДНК. Това е, което убягва на неинтегрираното съзнание. Гъсеницата не става пеперуда, тя може само да бъде това, което вече е – пеперуда. Проект в прогрес, един от чиито стадии е гъсеницата.
Помислете, вие никога не сте същият от момент в момент. Предната минута сте били един, а сега сте друг. Това е доказателство, че вашият прогрес не спира. И няма значение кой сте бил в предишния момент, а по-скоро кой избирате да бъдете сега и в следващия миг. Във всеки момент вие се раждате отново. И така е с всички ни. Каквото важи за вас, важи и за другите. Позволете си свободата да правите грешки, колкото незначителни или ужасни да изглеждат те. Позволете същото и на другите. Като пак направим уговорката, че това не са ‘грешки’, а просто изживявания, които Висшият Аз изпитва чрез Вас – ‘грешки’, от които той има нужда, за да се себе-познае.
Ние сме свикнали да реагираме реактивно и шаблонно за нещата, които категорично отказваме да погледнем по-дълбоко. Хитлер е обичайният, банален пример. Той бил изтребил не-знам-си-колко милиона евреи. Сам, той? Не, разбира се, че не. Самата идея е убила всички тези хора. Хитлер не е избивал лично милиони (едва ли и един човек), а други човешки същества са правили това, приемайки (попивайки като сюнгер) идеите на Хитлер за своя кауза и избирайки сами какво и кои да бъдат в следващия момент. Армията на една държава е съставена от доброволни убийци, които се връщат психически и физически осакатени от огнища на военни конфликти и вият като примадони из медиите, как войната ги била белязала и увредила. Интересно, когато ставаш платен войник, не мислиш ли, че един ден може да се наложи да бъдеш мобилизиран в конфликтна зона, където е много вероятно или да бъдеш ранен или убит, или да причиниш същите неща на други човешки същества. Ти сам избираш кой си и защо правиш нещо.
Както казах и по-рано, не е важно какво правиш, а Кой си и Защо го правиш. Какви са мотивите ти. Когато се израсне над емоционалното ниво на съзнание и се видят нещата като част от Цялото, се осъзнава колко безсмислено е да се съди; да съдиш себе си и да съдиш останалите за техния свободен избор. Излишно е да казвам, че малцина успяват да се преборят с това съмнително развлечение – да критикуват и осъждат. Повечето смятат някак естествено и в реда на нещата да онанират с лайняното си мнение, независимо дали някой им го иска или не. Те страдат от илюзията, че непременно са длъжни да сложат нещата в ред. Понеже сами, с инвалидния си морализъм, са се залепили за собственото си, очевидно несъвършенство. Всеки път, когато понечите да изкажете мнение, си задайте въпроса: „Кой се нуждае от моето гледище?“ Откровеният отговор е: „Никой!“ Всъщност, никой няма нужда от вашето мнение, от вашата гледна точка, иначе би ви попитал: „Кажи ми, моля те, мнението си за ...“ Вероятно е доста депресиращо, когато осъзнаете, че светът не би се разпаднал без вашето съждение и оценка. Ако липсата на мнение от ваша страна не обръща света наопаки, значи и налагането на мнение не може да въдвори ред. Това е някак смаляващо. И тогава настъпва просветлението: „Защо бих изказал мнение, защо бих критикувал друго изражение на Универсалното съзнание? За да го коригирам?“ Не, всъщност ти критикуваш себе си и само себе си, защото не се обичаш и не се харесваш... А това може да бъде само, защото не се познаваш. Всяка критика към нещо или някого е твоят уникален избор на самоопределение. Есенциално, критикувайки, ти не коригираш нищо, ти просто избираш Кой да бъдеш. Твоята критика променя и моделира само материята на твоето собствено изражение.
В мига, в който капитулираш това илюзорно „право“ да съдиш, започваш да виждаш хармонията и ставаш център на тази хармония. Експанзията на съзнанието нараства драматично и се получава самопознание на едно друго, трансцедентално ниво, в което се осъзнава само-сътворението. Това, че сам си се сътворил и че този процес на само-сътворение никога не спира. Принципно, ти не можеш да бъдеш грешка. Затова и не можеш да коригираш части от себе си. Океанът не съди капките си за това, че се разбиват на брега или че избират да се превърнат в облак или в дъжд...
