Аз не помня кога (ако някога) съм си задавала въпроса "това добро ли е или е лошо". Тези неща някак интуитивно ги знам, или родителите ми много добре са ме възпитали. Но виж, да избера от две неща кое е по-добро, ми е трудно понякога
И крадеца не знае, че прави нещо лошо. Ето пример: един българин в чужбина препитаващ се с кражби от домовете на хората разправял на мои познати, че му е много кофти че краде някои неща, защото вижда, че те имат за собствениците не само материална стойност. И всяка вечер се извинявал в молитвите си, че краде, и се благодарял, че не го хващат. Има разлика, и тя може да бъде много голяма, между обществено приетото за зло/добро, и лично изживяното. И понеже в обществото темата за злото и доброто е тема за морала, морала е нещо, което се развива. И виж ти, оказва се, че малцинство са хората, развили морала си в най-висока форма..
А дали злото е страх, и от чия гледна точна е така, не мисля, че съм достатъчно, ако въобще съм, компетентна да разглеждам. После, моят личен опит на кого може да помогне? Или опита на другите (гореспоменатия крадец), освен да разсмее някого, на кого може да послужи? Морала ни вече се е изградил докъдето е могъл. Малко са тези, които си развиват морала през целия живот.
Иначе моята баба много обича, не да хока, но да дава акъл, все едно ми е в обувките и знае къде ме стиска, или все едно, че тя може да живее моя живот по-добре от мен. Но ако аз на нея се опитам да дам акъл, ще се разфучи, ще се разплаче и няма да говори няколко дена.
