Относно егото и проявленията му, като гледам май няма какво да ви кажа.
Ценното, което намерих за себе си, в тази тема е събрано в един конкретен постинг и по-точно – притчата в него.
Elea,
наистина стойностна и замисляща притча си разказала. Не бях попадал на нея до сега. От тези е, които всеки е добре да прочете и да си отдели малко време за да вникне в посланието, което носи.
Според моите принципи, когато нещо ми хареса или не ми хареса е добре да отговоря по подобаващ начин.
Да, но няма да отговарям на останалите коментари по темата, защото ще трябва да е по подобаващ начин, който тук е непрепоръчителен, но пък в знак на благодарност, ще разкажа една от любимите си притчи, които са стигали до мен и която – също има отношени към темата за егото. Ще я разкажа по мой си начин, макар че предпочитам на живо да ги разказвам, но сега ще направя изключение.
Историята ни пренася в дреевна Япония.
Един самурай с неизвестно име, тъй като никога не го казал на никой, внезапно го ударило просветление и се замислил за смисъла.
За него се казва, че бил непобедим и целия му живот, от най-ранна възраст, тъй като бил сирак, учил и развивал само уменията си да върти меча, при най-добрите учители по кенджуцу.
И... нормално - развитието на кариерата, при всички самураи е – да служат като телохранители на някой заможен чичка. Е, неговата стартирала по същия обещаващ начин, но след година служба, чичката – неговия господар, който бил наистина заможен и тлъст търговец на коприна решил, че няма нужда повече от него и го отпратил. Последствията били такива, че и другите самураи, телохранители на чичката не могли да го спасят от транжиране.
Кодекса на честта при самураите, макар и неписан, изисква обидата да бъде измита с кръв, така че не му се сърдете, защото в противен случай е трябвало да си направи харакири (да се самоубие). Следователно, както знаем, и както се е случвало с почти всеки “безработен” самурай, който не се е самоубивал – нашия главен герой яхнал коня и станал ронин.
Накратко – ронините са били много опасни бойни единици, които се прехранвали предимно чрез кражби и наемни убийства. Общото между тях е, каквото е общото между всички големи воини, които историята помни, от всички краища на земята - нямат страх от смъртта, труднопредвидими, ненавиждащи материалните блага, нямат семейства, а имуществото им се събира в една средно голяма туристическа раница – само най-необходимите неща, без да смятаме оръжията.
И така, близо 15-20 години, тоз момък странствал в немилост.
Та... в една пълнолунна нощ се събудил, поразпалил огъня, който бил угаснал, и както си седял край него, извадил меча си и започнал да го обхожда с очи.
В съзнанието му започнали да прескачат кадри от неговия път до сега. През секунда се сменяли картини на хвърчащи глави, ръце, крака, кървища, карантии, звуци на предсмъртна агония и болка, тук-таме някоя селянка, която опъвал в междучасията... и това е! Това бил целия му живот до тук.
Загледал се в отражението си... - косите, които започвали да посивяват, безизразния, празен поглед, чертите, които вече били доста изострени, и дълбоко издълбаните бразди на гнева по лицето му:
- Мамка му! – казал си той и присвил очи, сякаш за да открие нещо добро, нещо стойностно в себе си – защо?! Как така?! Аз съм най-големия майстор на меча, изучих и развих до съвършенство умението да убивам, мога да избия всички шогуни, мога дори да убия самия император, и никой не може да ме спре, а... не съм доволен от живота си... не съм щастлив. Цял живот сека хора по улиците, избих сума навалица, а на никой не съм помогнал. Дори меча ми ми се присмива и ми казва, че се превръщам в един зъл старец, който рано или късно ще си намери майстора, когато силите започнат да го напускат... и най-вероятно ще отида в Ада по този начин и никога душата ми няма да намери покой.
Самураят стигнал до извода, че този път не е верния. Взел решение, че ще търси пътя към Рая. Да, но не знаел как... Припомнил си, че някъде бил чул, че в едно високопланинско село, живеел един стар и мъдър човек, на име... Дзън (примерно).
Яздил два дена, търсил, питал и накрая намерил къщата му.
Почукал и стареца го поканил да седне срещу него, на земята, даже и чай му сипал, в празна чаша, която седяла срещу него, сякаш знаел, че ще дойде гост.
(този не е много японец, ама я как хубаво сипва чак
)
Поседяли, помълчали, разгледали се (енергийно запознанство – японска му работа) и както е редно, домакина заговорил пръв:
- Какво те води насам, синко?
- Търся, учителю Дзън, пътя към Рая!
- Какъв Рай бе, я се погледи на какво приличаш! – ударил с длан подигравателно бронята на самурая - живота и достойнството ти се въртят около едно парче ламарина! – поддръпнал му меча - В главата нямаш нищо – кух си като градинска лейка, почукнал го с пръст по челото...
През цялото време, самурая, видимо разгневен, едва се устискал, но по едно време не издържал. Станал, извадил меча и замахнал с явното намерение да раздели учителя Дзън на две (Дз и Ън).
Меча му обаче като по чудо спрял на сантиметър от главата на стареца, който дори не мигнал, а само се усмихнал:
- Това, млади приятелю, е пътя към Ада!
Състоянието на самурая рязко се сменило. Изведнъж осъзнал цялото безсмислие.
Осъзнал, че сам си е сътворил свой собствен ад, пропит с омраза и страх, населен с хора, над които доминира, тъй като по-добре е изучил меча, но не и с друго; осъзнал безсмислието на всички закони, принципи и правила, наложени му отвън, които така стриктно спазвал, през целия си път. Ад, в който бил вкоренен толкова дълбоко, че убийството на човек за него вече било нещо напълно нормално. Разбрал, че него го няма и че всъщност ако махне меча, бронята и принципите си, той не е никой... не съществува... изгубил се е в тях – те са неговото его.
Паднал на колене и стоял така близо час. Сълзи се стичали по изсъхналото му лице, докато се взирал в празното пространство пред себе си...
Поклонил се до земята:
- Благодаря ти, учителю, за този безценен урок! Ще бъде много трудно за мен, да се разделя с досегашния си начин на мислене и живот, но трябва да се справя. Никога няма да забравя днешния ден. Благодаря ти!
След което се изправил, поклонил се още веднъж и се обърнал за да си тръгне.
Когато отворил вратата, загледал се навън, където всичко сякаш му изглеждало различно... и по нов начин за него. Развързал ножницата с меча и свалил бронята, с явни намерения да се отърве от тях.
Иззад него се чул гласа на учителя.
- А това е пътя към рая!
Автор
Тема: Да се опитаме ли да формулираме какво точно е ЕГО ? :) (Прочетена 46668 пъти)