Фанатизъм и фундаментализъм
Автор Митр. Атанасий Лимасолски
сряда, 23 март 2011
Старецът Паисий казва, че сатаната толкова е заплел нещата, че сега и сам не може да ги разплете.
Знаете, че често може да чуем за себе си определението "фанатик", особено на мен често ми се случва, а също и фундаменталист. Наистина, хубаво е да се вслушваме в това, което другите говорят за нас. Критичните неща са по-полезни от позитивните. Когато говорят негативно за нас, имаме действителна полза. Хвалбите обикновено ни вредят.
Нека помислим върху въпроса, дали един православен християнин може да бъде фанатик и фундаменталист, както и защо във връзката ни с Бога се появява тази опасност - да ни характеризират като фанатици, кога може да сме фанатици и кога не и дали изобщо може в нещо да бъдем фанатици.
По принцип "φανατικός" (фанатичен), а не "θανατικός" (смъртоносен), както казват простодушните баби, е човек, който неизменно следва някаква своя идея, свое верую, без да приема да го обсъжда. Той е толкова привързан към тази идея, че не я разисква, не я поставя под съмнение, не я изпитва, а стриктно я следва. Каквото и да му кажеш, няма да го убедиш. А фундаменталистът е фанатичен човек, в който има рисков елемент, тоест той е не просто фанатичен по отношение на това, което вярва, но и опасен. Опасно е, ако поставиш под съмнение вярата му или се опиташ да му наложиш своето верую. Той е веронетърпим. Може ли християнинът да бъде такъв? Това е само един въпрос. Възможно ли е един човек, който се е родил в Църквата и следва ръководството и пътя на Църквата, да стане фундаменталист и фанатик? Тук, чеда, човек дори малко познание да има за духовния живот на Църквата, може да разбере, колко несправедливо е това спрямо Православната Църква, която изцяло се крепи върху свободата на човека.
По принцип Евангелието отхвърля всяка възможност за фанатизъм у човека, който живее по евангелски. Защото Евангелието, цялото Писание, църковното предание и Божието Откровение се основава върху няколко основоположни истини. Човекът преди всичко е сътворен по Божий образ, а един от основните белези на Бога е самовластието. Бог е свободен, Той има самовластие. Човекът като Негов образ е свободен. Сам Бог зачита свободата на човека, макар той да я използва неправилно. Човекът е получил такава свобода от Бога, че може да постави под съмнение дори Самия Бог. Той може да Му каже: „Виж, не искам да имам нищо общо с Тебе. Не Ти вярвам, не Те приемам. Не искам никаква връзка с Тебе. Не Те обичам” и т.н. Това е елемент от свободата на човека. Това е трагичен елемент. Защото много злини в света се дължат на злоупотребата със свободата. Сам Бог обаче не отнема свободата на човека, защото Той му я дал като дар, като харизма. Човекът е свободен по благодат, а Божиите дарове са неотменни. Бог не ги взема обратно. Той не ги взема както онези, които, като се скарат, си връщат подаръците, които преди са си подарили.
Въпросът за свободата е основоположен. В Писанието виждаме същото отношение на Бога към човека. Бог никога не отнема човешката свобода, нито се меси в нея. Сам Христос в Евангелието крепи връзката Си с нас върху нашата свобода. Той казва: „който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва”(Мк 8:34). Този призив не може да създава фанатици. След като не мога да принудя другите насила да приемат Евангелието, което се крепи върху свободния избор на човека, откъде може да се родят фанатизмът и фундаментализмът?
Да, Коранът има друга философия. В него се казва, че трябва да налагаш вярата си на другия човек дори чрез насилие. Другият е длъжен да приеме тази вяра. Евангелието обаче не може да действа с насилие. Никога не бива да мислим, че може да съществува държава, в която законите на държавата са законите на Евангелието. Всичко ще рухне на часа. Защото не може да налагаш евангелския закон чрез мощта на държавата. Не можеш да наложиш на другия да обича брата си. Не можеш да му налагаш да не лъже, да се моли, да върши онова, за които се говори в Евангелието. Да, държавните закони може да наложат наказание за крадеца, лъжеца и т.н. Затова Христос е дал да се разбере, че Неговото царство не е този свят. Затова Църквата никога не се е стремила да стане държава. Дори и в най-добрите дни на Византийската империя Църквата никога не е искала да придобие земна власт, да има теокрация в този негативен смисъл. Обратно на римокатолиците, които са създали своя държава и имат земна власт и сила, Православната Църква никога не е приемала да се отъждестви с която и да е човешка власт, нито да се наложи. Сам св. ап. Павел казва „Към свобода сте призвани” (Гал. 5:13). Не мога да ви принудя да правите това, което ви казвам. Ако искам, го правя, ако не искам, не го правя. Независимо дали аз самият искам или се подчинявам на Евангелския закон - това е друг въпрос, то е нещо, което аз върша доброволно. Но нямам право да кажа на другия: „Виж, Евангелието казва така, и ти така си длъжен да правиш”. За разлика от държавните закони, които ги налагаме. Казваме: „Вижте, господине, законодателството казва това и това и сте длъжен да го спазвате. Ако го нарушите, ще понесете съответните наказания”. С Евангелието обаче не може да стане същото. Навсякъде у св. отци откриваме този дух на свобода и то като много съществен елемент в цялостния духовен път на човека.
По начало самите св. отци ни учат да изследваме различните явления и събития от духовния живот. Те ни казват: "Виж, предварително и наготово не приемаме нищо - дори и Бога. Не може да Го приемем наготово. Какво, нима сме глупави? И ще приема един Бог, Който не мога да изследвам? Да го проуча? Кой е този, който ще ми докаже, че Този Бог съществува? Че Той е истинен? Кой може да ми докаже, че всичко казано от Христос е истина? И как аз мога да посветя себе си на едно учение, което е недоказуемо? Евангелието казва - прави тези неща и ако умреш, ще отидеш в рая. Е, и какво е доказателството? Ами ако не отида? Да се върна след това обратно да кажа: „Извинявай, ходих, нямаше нищо, върнах се обратно, да продължим живота си”.
Няма такова нещо. Отишъл си си от този живот, свършил си. Не може да се върнеш обратно. Какво става? Нима вършим неща, които ще видим едва след смъртта си? Вярата ни да не би да е метафизично явление? Нима Евангелието ни учи да вярваме и да не изследваме и да чакаме да умрем, за да видим дали нещата, в които сме вярвали, са истина?
Разбирате, деца, че ако беше така, само наивни хора щяха да следват християнството. Безумство е да следваш нещо, което не може да ти даде никакво доказателство за истинността си. Мисля, че всички ние, когато вярваме в нещо, искаме да видим нещо реално. Нещо, което е доказано. Самата Църква те насърчава и ти казва „Виж, длъжен си да изследваш!”, като ти показва начина и инструментите, с които ще направиш това, за да се увериш. Нещо повече - това е един вид упрек към човека, който поради леност не иска или не го е грижа да изследва нещата, в които вярва. В Новия Завет категорично е казано „Изследвайте Писанията” (Йоан 5:39). Изследвай Божето слово, изследвай всичко, за което се говори в Евангелието. Сам Христос ни казва това и ни е посочил начина, по който да го вършим. „Чистите по сърце ще видят Бога”(Мат. 5:
. С това пряко ни показва как човек ще види Бога - с чистота на сърцето, чрез кой орган – със сърцето, а резултатът е именно виждането на Бога. Това става не след смъртта ти, а още в този живот. Горко ти, ако чакаш да умреш, за да видиш Бога. Тогава ще е много късно. Защото не знаем какво ще видиш тогава. Длъжен си да видиш Бог като светлина още от този живот. Отците на Църквата са ни завещали това: опитът от богопознанието е не метафизично явление, а събитие, което започва в този живот и се разпростира във вечността. Следователно Църквата от само себе си ни подтиква към изследване, като не трябва да приемаме предварително недоказани теории.
Също така отците на Църквата са посочили един основен способ да различаваме явленията, с които се сблъскваме. Явления, които могат да бъдат извънредно духовни и да имат достатъчно елементи в своя полза, че са автентични. Отците казват, че основен принцип на православния човек е следният: не приемай нищо, не отхвърляй нищо, а винаги изпитвай всичко, за доброто се дръж. Когато казват изпитвай, те нямат предвид да го опиташ, да го вкусиш, а да го изследваш. Не приемаш наготово нищо предварително, нищо, дори Евангелието, но и не го отхвърляш. Изследваш го. Това е православната позиция към всяко едно явление, събитие и учение. Човекът, който се отнася към събитията по този начин, не може да бъде фанатик. Когато действа по този начин, той е благоразположен да чуе всичко, каквото и да е. Да го чуе, изследва, изпита, да не го приеме, да не го отхвърли, докато изкристализира.
Ще ви дам няколко красноречиви примера. Когато св. ап. Павел отивал в Дамаск, за да залови християните, той бил фанатичен юдеин. Той не поставял под съмнение това, което вършел. Категорично вярвал, че да отиде и хване християните, да ги върже и ги прати в затвора, е Божие дело. Не се съмнявал в това. Той бил привързан към тази идея. По пътя му се явил Христос. Той ослепял, а след това бил изцелен от Ананий, кръстил се и бива отведен от Бога в пустинята в Арабия, където бил посветен от Самия Христос в тайните на небесното Царство и Евангелието. Сам той казва, че не от човеци е приел Евангелието, а Бог го е научил. Помислете само в какво духовно състояние пребивавал, за да бъде научен на всичко от Самия Христос. Директно. Въпреки това, въпреки Христовото явяване, въпреки чудесата, които ставали чрез неговите ръце и Бог видимо бил с него, той не се доверил само на собствената си преценка, а отишъл в Йерусалим и намерил св. ап. Петър, за да му каже всички тия неща, които видял, научил и понесъл, за да види дали всичко е така и да не би да бие въздуха или се труди напразно.
Да кажеш, че вярваш в това, което казва Евангелието и че то е истинно, да. Смятам Евангелието за вярно и истинно, а не, че това, което аз казвам, е правилно. Това е критерият за духовността на всеки човек – когато той поставя въпросителна наред с всичко, което казва, вярва и подържа.
Ще ви илюстрирам горните думи с един обикновен пример от живота на св. Симеон Стълпник. Той се качил върху един стълб. Хората, които го видели, се запитали: „Какво прави той?". Другите старци–подвижници в областта също за пръв път виждали подобно нещо. Виждате, че и те били православни, но не казали: „Това е грешка. Никой не е правил това преди”. Не. Те не го приели, но и не го отхвърлили. Не казали – „Доведете го тука!”, а решили да изследват дали това е от Бога или от демоните. Как ли? Като се молят на Бога, за да им покаже дали това е Негово просветление или нещо друго? Не. С обикновен способ. Те си казали: „Ще отидем под стълба, ще го наругаем едно хубаво, ще му кажем: "Слез долу, прелъстени! Кой ти каза да се качиш там? Бързо долу! Остави щуротиите. . .!”. Ако се ядоса и започне да крещи: „Няма да сляза, тук съм заради Христос, не приемам никой от вас, никой от вас нищо не разбира”, тогава, дайте въжета да го вържем, значи е изпаднал в прелест. Ако слезе и се смири, значи има Божия Дух в себе си”. Така и направили. Преподобният отвърнал: „Простете, мислех, че това, което правя е проява на любов към Бога, подвиг, но след като вие искате, веднага ще сляза”. Той слязъл долу. Веднага щом слязъл, те му казали да се върне и да си остане там с думите: „Сега разбираме, че си от Бога”.
Виждате, че критерият не на фанатика, а на православния човек е нищо да не приема или отхвърля по презумпция, а всичко да изследва чрез правилния способ. Има много примери. Дори светците в своите преживявания от Бога поставяли въпросителна. Това било въпросителната на човешката природа.
Папа-Ефрем в Катунакия, този велик старец, който беше стигнал до такава добродетел и святост - дарове от Бога, не правеше нищо, без да получи известие от Бога директно. За да направи и най-малкото нещо в живота си, той трябваше да има известие от Бога. Дори тогава той казваше: „Човек съм, не зная дали се движа правилно. Може и да греша”. Сещам се един път, когато той, бидейки на преклонна възраст, преживя смъртта. Бог допусна това и той имаше велико преживяване на смъртта. Аз присъствах там. Той казваше: „Видях смъртта, смъртта ме приближи. Бях известен от Бога за събитието на смъртта, за това, което става, когато човек умира и как човек преживява смъртта и изпаднах в голямо ридание за живота си”. А аз му казах: „Добре, отче, от смъртта ли се уплаши? 70 години си в Катунакия, в пустинята – 42 години послушник на един твърд, труден старец, с толкова преживявания от Бога - и се уплаши от смъртта? Не си ли сигурен, че някак си ще се спасиш, ще влезеш в Божието царство? Той ми отвърна: „Виж, чедо мое, в живота си направих, каквото можах, но не зная, човек съм. Чудя се дали това, което направих, е правилно? Дали беше угодно Богу? Направих, каквото можах, но Бог знае дали е така или иначе”.
Затова истински духовният човек не може да бъде фанатичен в своите съждения. Духовният живот по своята природа е основан върху смирението, себеотрицанието и отхвърлянето на собственото мислене. Тогава и от само себе си оставяш едно празно поле, в което казваш: „Остави това, не знаем какво става”.
Отците ни учат, че в духовния живот сме длъжни да питаме, да имаме духовен отец, да питаме другия човек. Има хубав разказ за един подвижник, който искал да получи отговор от Бога за едно свое недоумение в Писанието. Тогава хората имали други мерки. Когато тези богоносни отци имали някакъв въпрос, те притежавали дръзновението и силата на благодатта да търсят отговор директно от Бога. Те не правели като нас днес: да отваряме разни речници или да влизаме в интернет, а питали директно автора. Такъв бил авва Амун, който, когато например имал недоумение в книга Битие, молел Бога да му изпрати Моисей да му изясни конкретното място. Бог му изпращал Моисей и той му обяснявал силата на думите. Такава сила имали отците.
Този подвижник се помолил на Бога да му разреши едно недоумение. Молел се, молел се, но нищо. Странно нещо. Той знаел, че Бог отговаря, а не мълчи. Минали две-три седмици – пост, бдение, нищо. Той си казал, че има нещо, за да не получи отговор от Бога. Решил да отиде да попита съседа си. Тръгнал, излязъл отвън, хлопнал вратата и щом сложил ключа в джоба си, тогава Бог на часа му дал отговор. Той си казал: „Добре. Три седмици молитва и пост, защо, Боже, не ми отговори?” „Защото сега се смири да попиташ другия човек”. Когато толкова време мислел, че сам ще получи отговор, тогава Бог не отговарял.
Бог никога не съдейства на горделивия човек. Не само, че не му съдейства, а и му се противопоставя. Той застава пред него като препятствие. Следователно, ако Бог се противи на гордите и ако смирението е основа на духовния живот в Христос, как може в Църквата, която има за основа смирението, самоукоряването, недоверието към себе си, да се роди човек фанатик? И фундаменталист? Това не е възможно. Затова в Църквата никога не сме имали подобни явления. Никога.
Ако прочетете Патерика, ще видите удивителни прояви на свобода. Някакъв човек отишъл при един старец и му казал, че ще остане при него като послушник. Той му отвърнал: „Както искаш”. Минали дни, месеци и той не му казал какво да прави.
- Дойдох тук да ме научиш. Няма ли да ми е кажеш поне един път да направя нещо?
Той му казал:
- Чедо, ако искаш да станеш подвижник, прави това, което виждаш, че правя и аз. Не очаквай от мене да ти нареждам. Не се меся в твоята свобода.
Тоест усещаме такъв уют в присъствието на святия човек, чак дотам, че тези свети хора понякога са стигали до границата на безразличието в добрия смисъл на думата – да оставиш другия в пространството на свободата. И ако ти позволи да му кажеш нещо, кажи му го, ала никога не наранявай съзнанието на човека. Никога не насилвай съзнанието на другия.
Веднъж авва Макарий Египетски тръгнал на път, а учениците му вървели напред. Насреща се задал езически жрец. Веднага щом го видели, учениците му казали: „Къде отиваш, робе на сатаната?”. Той се ядосал и ги набил. След това той срещнал авва Макарий. Авва Макарий го поздравил:
- Къде отиваш, човече Божий, с толкова труд?
Той му отвърнал:
- Ти християнин ли си?
- Да.
- И ме поздравяваш така?
- Да.
- Добре, онези, които вървят напред, твои ученици ли са?
- Да.
- Така и така стана.
Той ги набил, защото те нарушили неговата свобода. Докато истински зрелият в Христа човек не направил дори най-малък намек. Нищо. Той погледнал на него с любов, с благост. С любов и благост той надвил езическия жрец, който му казал, че за да говори така, трябва да е човек Божий и че сам той иска да стане монах.
Църквата не принуждава и не насилва човека да се кръсти и да стане християнин. Тя единствено го принуждава да стане оглашен. В историята на Църквата от първите векове имало оглашени, както днес става в други страни, когато хора от други вери приемат Християнството. Виждате, че Църквата разполага с катехизацията, която продължава една, две или три години, като Кръщението не ставало лесно. Оглашеният трябвало да покаже, че не просто приема църковното учение. Не е достатъчно човек да каже просто „Вярвам в тези неща”. Той трябвало с живота си да покаже, че не само приема църковното учение, но и го прилага на дело. Ако Църквата искаше да има последователи и фанатично да лови човеците, тя трябваше да ги кара всички да се кръщават насила, да стават християни, а след това да правят, каквото искат.
Още нещо. В начина, по който служим на Бога, в Светата Литургия, строго погледнато не е позволено да коленичим. Сега този обичай се е наложил и вярващите коленичат по време на освещаването на честните Дарове (По време на „Тебе поем”). Преданието на Църквата обаче не е такова. Отците казват, че принасяме нашето служение на Бога, като стоим прави, без да коленичим, без да се навеждаме. Не се навеждаме до земята. Един – два пъти се казва „Да преклоним главите си пред Господа” просто за благословение на хората. Никога не освещаваме честните Дарове, бидейки на колене. Докато например ислямът принуждава последователите си да се молят на колене.
Когато бях в Турция - нашият приятел, съсед, съюзник, отидох в Истанбул. В неделя, когато беше Байрамът, нямаше таксита в града. Как ще отида на църква сега? Отивам в хотела, служителката ми каза на турски: „Такси – Йок!”. Такси – йок, ама как ще отида на църква? Хайде, пеша. От мястото, където бях отседнал, до Патриаршията беше около един час и нещо път. Облякох си расото и хайде на път. Мина ми през ума, минавайки покрай „Света София”, да разгледам една огромна джамия – Синята джамия, която побира 30-40 000 души. Точно тогава имаше молитва. Народ, народ, викам, ще отида и аз да видя какво има вътре. От една страна, викам си, чакай стой си мирно, ще те види някой и ще те усети, че си свещеник, ще те претрепят тия, но от друга страна, исках да отида да видя. Е, отидох, качих се на един балкон и, какво да ви кажа! Направо се ужасих! Такова множество хора долу, като мравки, отвисоко ги виждах. Близо 10-15 000 души на редици. Ходжата излезе и започна да казва молитвата, а всички долу по очи. Викам си „Пресвета Богородице, Христе! Това е ислямът. Абсолютно подчинение. Не можеш глава да повдигнеш. Не трябва да си вдигаш главата. Ха си повдигнеш главата, ха са ти я отрязали. Не можеш да си вдигнеш главата. Самата дума „ислям” означава подчинение. Къде е Христовата Църква, която казва, че прави принасяме нашите молитви. Прав ще стоиш пред Бога.
Ще ми кажеш, нима ние не коленичим? Да. Всички ние, в къщи, в стаята си, у дома - това е друго нещо. Когато обаче в Църква принасяме Евхаристията (благодарението) – нашето, превъзходното служение на Бога, отците са казали, че не коленичим. Стоим прави, прави стоим пред Бога. Защото именно така се показа лицето, личността на човека, свободата на човека, която го кара действително да стои на това място, в което Бог го е създал. Не е възможно в една здрава православна духовност да се появи заболяването, наречено фанатизъм.
Сега ще ми възразиш: добре, ако бъдем такива, каквито казваш, значи ще сме небрежни? Искаш да казваме, че всички са прави? Не. Мъчениците също били непреклонни, както и светците. Обаче не в собствените си съждения, а във вярата в евангелските слова. Те обаче не са налагали това на другите. Те са казвали: „Аз не се отричам от Христос!”, но не са ти налагали да Му се покланяш. Никога. Дори в един канон се казва, че ако някой християнин има роб или робиня, които са езичници и поискат да станат християни, те трябва да бъдат попитани, да не би да са били принудени от господаря си да станат християни. Тоест дали свободно и доброволно искат и търсят Кръщението. Те трябвало да бъдат разпитани.
С други думи, за себе си имам право да вярвам, каквото искам и да не отстъпя от него и дори да умра. Евангелието изисква това. Христос казва, че не можем да се отречем от Него пред човеците, но никога не е казал да налагаме нашата вяра на другия човек. В това се състои разликата между вярващия човек, вярващия в Христа човек, и фанатика - последовател на някоя религия, който се опитва да наложи вярата си по един или друг начин – с пари, с ласкателства, с насилие, докато Евангелието не приема това. Ти можеш да вярваш в каквото искаш, но не и да убиеш човека за това, което вярваш...
Превод: К. Константинов
