ОГНЕНАТА РЕКА - 2 частРаят и адът зависят от начина, по който приемаме Божията любов. Как ще отговорим нa Неговата любов - с любов или с омраза? Това е много важна разлика. Тя зависи изключително от самите нас, от нашата свобода, от нашия съкровен свободен избор, от напълно свободното разположение, което не се влияе от външните състояния или от вътрешните фактори на нашата материална и духовна природа, защото не е външно действие, а вътрешно разположение, което извира от дълбините на сърцето ни и очиства не греховете, а начина, по който мислим за тях. Това ясно се вижда в случаите на митаря и фарисея и на разбойниците, който били разпънати на кръст заедно с Христос. Тази свобода, този избор, това вътрешно разположение към Нашия Творец е сърцевината на вечната ни персоналност, най-съкровената ни характерна черта, това, което ни прави такива, каквито сме, нашето вечно лице – светло или мрачно, изпълнено с любов или завист.
Не, братя, за съжаление за нас раят и адът не зависят от Бога. Ако зависеха от Бога, нямаше да страхуваме от нищо. Няма защо да се страхуваме от Любовта. Те не зависят от Бога – зависят изключително от нас и в това е цялата трагедия. Бог иска да бъдем по Негов образ, завинаги свободни. Той се отнася към нас с абсолютно уважение. Това е любовта. Без почит не можем да говорим за любов. Ние сме човеци, защото сме свободни. Ако не бяхме свободни, щяхме да бъдем не човеци, а разумни животни.
Бог никога няма да вземе обратно дара на свободата, която определя нашето „аз”. Това означава, че винаги ще бъдем това, което ние искаме да бъдем, приятели или врагове на Бога, и не може да има изменение в нашето най-дълбоко битие. В този живот съществуват както дълбоки, така и повърхностни промени в нашия живот, в нашия характер, в нашите убеждения, но сички те обаче са само непостоянен и обусловен от времето израз на нашето по-дълбоко вечно аз. Това дълбоко вечно „аз” е вечно в пълния смисъл на думата. Затова раят и адът също са вечни. Няма промяна в това, което реално сме. Нашите преходни характерни черти и лична човешка история зависят от много ефимерни неща, които изчезват със смъртта, но истинското ни лице не е ефимерно и не зависи от променливи и тленни неща. То е нашето реално аз, което остава с нас, когато сме в гроба, и ще стане нашето реално лице при Възкресението - то е вечно.
В Лествицата св. Йоан Лествичник казва, че „преди падението демоните ни казват, че Бог е приятел на човека; но след падението ни убеждават, че е безмилостен”. Това е много лукава лъжа на дявола: той иска да ни убеди, че причината за всяко зло в нашия живот е в Божията воля; че Бог е Този, Който ще ни прости или ще ни накаже. Като искат да ни хвърлят в греха и след това да ни накарат да загубим всяка надежда за избавяне от него, демоните се опитват да представят Бога като Някой, Който понякога прощава всички грехове, а понякога е безмилостен. Повечето християни и дори православните християни са се хванали в тази примка. Те смятат, че Бог е отговорен за това дали получаваме опрощение или биваме наказвани. Това, братя, е страшна заблуда, която принуждава повечето хора да загубят вечния живот най-вече поради това, че, виждайки Божията любов, те се опитват да убедят себе си, че Бог със Своята любов ще им прости. Бог винаги обича, винаги прощава, винаги е приятел на човека, но това, което никога не прощава, е грехът, към който никога не се отнасяме, както трябва. Грехът умъртвява душата независимо от Божията любов, защото точно грехът е пътят, който отдалечава от Бога и издига стена, която ни разделя от Него, унищожава нашето духовно зрение и ни прави неспособни да видим Божията светлина. Демоните винаги искат да мислим, че спасението или вечната смърт е въпрос, който зависи от решението на Бога. Не, братя, трябва да се пробудим, за да не погинем. Нашето спасение или вечна смърт е въпрос, който зависи не от решението на Бога, а от нашето собствено решение, от нашата свободна воля, която Бог напълно зачита. Бидейки убедени в силата на Божията любов, същевременно не бива да допуснем да се заблудим. Опасността се крие не в Бога, а в самите нас.
Мнозина ще възразят: „Нима в Св. Писание не говори често за Божия гняв? Ним Сам Бог не казва, че ще ни накаже или ще ни прости? Не се ли казва, че „награждава онези, които Го търсят” (Евр. 11:6). Не се ли казва, че отмъщението е Негово и че Той ще въздаде за неправдата, която е извършена спрямо нас? Не се ли казва, че е „страшно да попадне човек в ръцете на живия Бог” (Евр. 10:31)[ii]?
В своята беседа „За това, че Бог не е причина за злото” св. Василий Велики пише следното: „но ако Бог не е отговорен за злото, тогава как е било изречено словото „Аз създавам светлината и творя тъмнината, правя мир и причинявам бедствие.” (Ис.45:7)? И отново „слезе от Господа злочестие към портите иерусалимски”(Мих. 1:12) и „става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ?” (Амос 3:6)”. Във великия химн на Моисей „Вижте сега, (вижте,) че това съм Аз, Аз съм и няма Бог, освен Мене: Аз моря и съживявам, Аз раня и Аз церя, и няма кой да избавя от ръката Ми” (Второзак. 32:39). За този, който разбира смисъла на Писанието, нищо от това не представлява обвинение срещу Бога, че Той е причина и творец на злото. Защото този, който е казал „Аз създавам светлината и творя тъмнината”с това посочва Себе си като Творец не на някакво зло, а на всички твари … „и причинявам бедствие”, тоест Той го преобразява и усъвършенства към добро, за да може, след като се отстрани съществуващото зло, те да участват в естеството на доброто”[iii].
Както св. Исаак Сириец пише, „в Св. Писание казват много неща и много пъти се използват имена, които не се разбират в буквалния смисъл. . . Но благоразумните ги разбират”[iv].
В своята 36 беседа св. Василий обяснява тези библейски изрази: „Защото страхът,- казва той,- наставлява обикновените хора ”[v]. И това важи не само за простодушните, но и за всички нас. След падението ние се нуждаем от страха, за да извършваме всяко полезно дело и всяко добро за нас или за другите. Светите отци казват, че за да разберем Св. Писание, трябва да имаме предвид неговата цел, която е нашето спасението и постепенното приближаване до разбирането на нашия Творец и Бог и на нашето плачевно състояние.
На други места Св. Писание се обяснява с по-голяма точност коя е истинската причина за злото.. В пророк Йеремия (2:17-19) се казва „Не причини ли си ти сам това, като остави твоя Господ Бог в това време, когато Той те водеше по пътя? . . ще те накаже нечестието ти, и твоето отстъпничество ще те изобличи; и тъй, познай и размисли, колко лошо и горчиво е туй, дето остави твоя Господ Бог, и не те е страх от Мене, казва Господ, Бог Саваот”.
Свещеното Писание говори на нашия език -език, който разбираме в нашето следгреховно състояние. Както казва св. Григорий Богослов, „според нашето виждане дадохме на Божиите свойства имена от нашите собствени свойства”[vi]. Св. Йоан Дамаскин обяснява, че в Св. Писание „Бог се споменава сякаш има тяло, символично. . .(Писанието) има определено тайнствено значение, което чрез неща, които отговарят на нашата природа, ни учи на неща, които я преодоляват”[vii].
Има наказания, които Бог ни налага, или по-скоро злини, които дяволът ни причинява, а Бог ги допуска, които наричаме възпитателни наказания. Те имат за цел нашето поправяне в живота или най-малкото поправянето на другите, които от примера ни ще си вземат поука и от страх ще се поправят. Има и наказания, които имат за цел не да поправят някого, а просто и единствено да пресекат пътя на злото, да сложат край на тези, които го разпространяват, за да може земята да се избави от покварата и пълната гибел.. Такъв е бил случаят с Ной и с гибелта на содомяните[viii].
Всички тези наказания действат и се насочени към това покварено състояние на нещата, но не се разпростират след свършека на тленния живот. Целта им е да поправят това, което може да се поправи, и да променят нещата към по-добро, доколкото това е възможно в нашия променлив свят. След всеобщото Възкресение няма да бъде възможна никаква промяна. Вечността и нетлението са състояние на неизменните неща. Тогава не може да има абсолютно никаква промяна с изключение на развитието в състоянието, което човек свободно е избрал - вечно и безкрайно развитие, а не изменение, промяна на посоката или обръщане. Светът, който виждаме около нас, е променлив, защото е тленен. Новото небе и новата земя, които ще настъпят след Второто Пришествие на Бога са нетленни, тоест непроменливи. Затова в новия свят не може да има никакво поправяне, а възпитателните наказания вече няма да бъдат необходими. В новия свят след Възкресението всякакво наказание ясно и категорично би било акт на отмъщение, неадекватно и движено от завист, без никакво благоразумно намерение или цел.
Ако разглеждаме ада като наказание от Бога, трябва да се съгласим, че това е безсмислено наказание, освен ако Бог не е някакво безкрайно зло същество.
Както казва св. Исаак Сириец, „този, който наказва другия заради здравето на душата му, наказва с любов; но онзи, който търси отмъщение, е лишен от любов. Бог винаги наказва човека с любов, не заради отмъщение или заради Себе си, а за да се изцели Неговия образ; Неговият гняв не трае дълго. Този начин на любовта е прям и не се обръща в отмъщение от злоба. Мъдрият праведник е подобен на Бога; той никога не наказва човека заради неговото зло, а за да може той да се поправи или другите да придобият страх”[ix].
Виждаме, че Бог наказа, доколкото има надежда за поправяне. След всеобщото Възкресение може да се говори не за Божие наказание, а за самоосъждане. По думите на св. Василий Велики, „злото в ада няма причина в Бога, а самите нас”
.
Въпреки всичко човек може да възрази, че в Св. Писание и в св. отци винаги се говори за Бога като Велик Съдия, Който в съдния ден ще възнагради онези, които Го слушат, и ще накаже онези, който не Го слушат (1 Кор. 4:6-8). Как можем да разберем този съд, разбирайки божествените слова не по човешки, а по божествен начин?
Какво представлява Божият съд?
Бог е Истина и Светлина. Божият съд не е нищо друго, освен нашето докосване до истината и светлината. В деня на Второто Пришествие всички хора ще се явят голи пред проницателната светлина на истината. „Книгите” ще се отворят. Кои са тези „книги”? Това са човешките сърца, които ще се отворят от всепроникващата Божия светлина и всичко, което съществува в тях, ще се открие. Ако в тези сърца има любов към Бога, хората ще се възрадват, виждайки Божията светлина. Обратно, ако те са изпълнени с омраза към Бога, хората ще изпитват мъка от приемането на всепроникващата светлина на истината, която са мразели през целия си живот.
Хората ще се отличават помежду си не по решението на Бога, наградата или наказанието от Него, а по това, което има в техните сърца. Всичко, каквото е имало в тях по време на земния им живот, ще се открие в съдния ден. Ако при това откриване има награда или наказание – и несъмнено ще има – те не идват от Бога, а от любовта или омразата, която царува в нашите сърца. Любовта включва в себе си благословение, а омразата включва отчаяние, горчивина, мъка, болка, злоба, смут, объркване, мрак и всички други външни състояния, които съставят ада (1 Кор. 4:5).
Светлината на Истината, Божията енергия, Божията благодат, която в съдния ден ще осени човеците, свободни от тлението, ще бъде една и съща за всички човеци. Няма да има абсолютно никаква разлика. Хората със здраво зрение се наслаждават на светлината и затова ясно виждат красотата около тях, докато тези с болно зрение чувстват болка и увреждат очите си, страдат и искат да се скрият от светлината, която доставя толкова голяма радост за здравото зрение.
Но уви, вече няма да има никаква възможност човек да избегне Божията светлина. В този живот съществува такава възможност. Божията любов и светлина ще обгърнат всички. Няма да има място, скрито за Бога, както става в тленния живот в царството на княза на този свят[xi].
Царството на дявола ще бъде разрушено при всеобщото Възкресение и Бог отново ще владее над Своето творение- „Затова се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола”. (1 Йоан 3:
. Любовта ще покрие всичко със своя свещен огън, който ще извира като река от Божия престол и ще напоява рая. Но същата река на Любовта ще задуши и изгори тези, които имат омраза в сърцата си.
„Защото нашият Бог е огън, който изтребя” (Евр. 12:29). Един и същ огън, който докосва златото, изгаря дървото. Чистите метали блестят в него като слънце, а отпадъците горят с черен дим. Всички се намират в един и същ огън на любовта. Някои от тях блестят, а други стават черни и тъмни. В една и съща пещ стоманата свети като слънцето, а глината потъмнява и се втвърдява като камък.
Тази разлика зависи не от Бога, а от човека, и се определя от неговия свободен избор, който Бог безкрайно зачита. Божият съд е откриване на реалността, която съществува в човека.
Свети Макарий Египетски пише: „Както царството на мрака и грехът се крият в душата до деня на съда, когато дори телата на грешниците ще се покрият с мрак, който още сега съществува в душите им, така и царството на светлината и небесният образ. Иисус Христос сега тайнствено осветлява и царува в душите на светците. Той е скрит от очите на хората. . .до деня на Възкресението, когато дори телата ще се покрият и прославят с Господнята светлина, която още сега съществува в душата на човека, така че и тялото да царува заедно с душата, която още сега приема Христовото царство, утешава се и се просветлява с вечната светлина”[xii].
Свети Симеон Нови Богослов казва, че това, което има значение във вечния живот, е не какво човек прави, а какво е, дали се е уподобил на Иисус Христос, нашия Господ, или е различен и не е подобен на Него.Той казва: „в бъдещия живот християнинът не бива изпитван дали се е отрекъл от целия свят заради любов към Христос или дали е раздал богатството си на бедните или дали е скърбил и плакал за греховете си или дали е направил всяко друго добро дело в живота си, а внимателно се гледа дали е се уподобил на Христос, както синът е подобен на баща си”.
Свети Петър Дамаскин пише: „Не всички приемаме благодеянията по един и същ начин. Едни приемат огъня на Господа, тоест Неговото слово и чрез труд сърцето им се смекчава подобно на восък, а други го приемат, но чрез леност те се втвърдяват подобно на глината и камъка. Той не принуждава никого от нас да го приемем по един и същ начин. И както слънцето изпраща лъчите си и осветява целия свят, така онзи, който иска да го вижда, се просветлява, а онзи, който не иска да го вижда, не бива принуждаван да го прави. Никой не е отговорен за лишаването от светлината, освен този, който не иска това; защото Бог е създал и слънцето, и очите, но човек има власт да приеме светлината или да я отхвърли.
Тук става същото. Бог изпраща на всички нас светлината на познанието като лъч, но заедно с познанието ни е дал и вярата като зрение. Онзи, който иска да получи познание чрез вярата, я съхранява чрез своите дела и Бог му дава още по-голямо желание, познание и сила”[xiii].
Мисля, че досега успяхме да разберем какво точно е вечният ад, какво точно е вечният рай и кой реално е отговорен за тази разлика.
В изображението на Второто Пришествие виждаме, че нашият Господ Иисус Христос седи върху престол. От дясната Му страна са приятелите Му, благословените мъже и жени, които са живели с любовта Му. От лявата Му страна виждаме враговете Му, всички, които са изпитвали омраза в живота си дори да са изглеждали благочестиви и богобоязливи. В средата виждаме огнена река, която извира от престола на Христос и тече към нас. Коя е тази огнена река? Инструмент за мъчение? Акт на отмъщение от Бога, за да изтреби враговете Си?
Не, нищо от това. Тази огнена река е древната река, която изтичаше от Едем, за да напоява рая (срв. Бит. 2:10). Това е реката на Божията благодат, която от самото начало напоява Божиите угодници. С една дума, това е приливът на любовта на Бога към Неговите творения. Любовта е огън. Който обича, знае това. Бог е Любов. Следователно Бог е Огън. А огънят изтребва всички, които сами не са огън, и прави по-бляскави и светли тези, които сами са огън (срв. Евр. 12:29).
Бог много пъти се е явявал във вид огън: на Авраам, на Моисей в неизгарящата къпина, на Израилевия народ, на когото показвал пътя в пустинята през нощта като огнен стълб, а през деня като светъл облак, когато покрил скинията на свидетелството със славата Си (Изх. 40:28-32) и когато паднал огън от небето на върха в Синай. Бог се открил като огън на планината на Преображението; Той казва „огън дойдох да туря на земята!” (Лк. 12:49), тоест любов, защото, както казва св. Йоан Лествичник, „любовта е извор на огън” (Лествицата 30, 18).
Гръцкият писател Фотий Контоглу казва на едно място, че „вярата е огън и стопля сърцето. Светият Дух слязъл над апостолите във вид на огнени езици. Когато Господ се открил на двамата ученици, те рекли: „не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието”. Христос оприличава вярата на „запален светилник”. Свети Йоан Кръстител казвал в проповедта си, че Христос ще кръсти хората„с Дух Светий и огън”. Наистина, Господ казал: „Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал”. Затова най-осезателният белег на вярата е топлината. Затова се казва „гореща вяра”, вяра, която стопля. И както топлината е белег на вярата, така и мразът е сигурен белег за греха.
(Стенопис от Драгалевския манастир, "Тръбящият ангел", детайл от сцената на Страшния съд)
(следва)
„И тъй, не напущайте вашето дръзновение, за което има голяма награда.” (Евр. 10:35)).
[ii] Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво си страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците. Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък този, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста кръвта на завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? Защото ние знаем Оногова, Който е рекъл: "отмъщението е Мое, Аз ще отплатя", казва Господ. И пак: "Господ ще съди Своя народ". Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!
[iii] Св. Василий Велики (Писма) - Μ. Βασιλείου Ε.Π.Ε. 7: 94-96.
[iv] Св. Исак Сирин. Слово 83, 317 - Αγίου Ισαάκ του Σύρου, Λόγος πγ΄.).
[v]Св. Василий Велики (Писма) - Βασιλείου, Ε.Π.Ε. 7.98.
[vi] Св. Григорий Богослов. Пето слово за богословието 22. PG 36, 157 - Αγ. Γρηγορίου του Θεολόγου, Πέμπτος Θεολογικός Λόγος, 22, P.G. 36. 157.
[vii] Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра 1, 11, 13 - Αγ. Ιωάννου Δαμασκηνού, 1.11
[viii] "Гладът, сушата и наводненията са обичайните наказания над градове и народи, които са се предали на злото. И както лекаря е благодетел на болния, дори и да причинява болка и страдание на тялото му, то той се бори с болестта, а не със самия болен. Така и Бог е наш благодетел, защото посредством определени наказания Той предписва на всички само едно –спасението. Вие нали не хулите лекаря, когато той реже някои части от тялото, умъртвява други и напълно изрязва трети, но напротив, заплащате труда му и се обръщате към него като към спасител, защото той е пресякъл развитието на болестта, преди тя да се е разпространила по цялото тяло. Но същевременно когато видите как града погребва своите жители по време на земетресение, или как корабът потъва в морето с моряците смятате за необходимо езиците ви да изричат богохулни слова против истинския Лекар и Спасител”(Св. Василий Велики (Писма) -Св. Василий Великий. EPE 7, 94). „Може, ако желаеш да приемеш буквално думите ‘Аз моря и съживявам’ (Втор. 32:39), защото страха може с лекота да назидава. ‘Аз раня и Аз церя’ (Втор. 32:39), полезно е да приемаш буквално и тези думи, защото заплахата от наказание предизвиква страх, а обещанието за изцеление любов. Но също така е добре да достигнеш и до по-възвишено разбиране на тези изрази. Аз умъртвявам в греха и оживявам в праведността. Защото ако външния човек в нас изтлява, то вътрешния от ден на ден се обновява. (2 Кор. 4:16). Затова не става дума, че Бог унищожава едни, а дава живот на други, но умъртвявайки, Той същевременно ги оживява и изцелява и наказва в съответствие с: ‘ще го накажеш с пръчка, и ще спасиш душата му от преизподнята’ (Притч. 23:14). Тоест, плътта се подхвърля нанаказание, за да се изцели душата и грехът се предава на смърт, за да живее добродетелта... (Св. Василий Велики (Писма) -Св. Василий Великий. EPE 7: 98-102)
[ix] Св. Исак Сирин Слово 73 - Αγ. Ισαάκ του Σύρου, Λόγος ογ΄.
Св. Василий Велики (Писма) -Св. Василий Великий. EPE 7:92
[xi] Св. Иустин Мъченик. Втора апология 5: 3-5 - Αγ. Ιουστίνου, Β΄ Απολ. 5 : 3-5.
[xii] Св. Макарий Велики. Беседа 2 - Αγίου Μακαρίου του Αιγυπτίου, Ομιλία Β΄.
[xiii] Добротолюбие /гръцкото издание/, Том 3: 8 -Φιλοκαλία, τ. Γ΄ σελ. 8.
Превод от англ. ез. К. Константинов
